Силната динамика на икономическия растеж в страните от Южна, Югоизточна и Източна Азия (по-нататък – Азия) се запазва вече в продължение на много години. Този небивал растеж допринесе за рекордно съкращаване на броя на бедното население. Обаче, едновременно с увеличаване на финансовото благополучие, се повишават и изискванията на хората към държавното осигуряване. Жителите на Азия все по-често искат пенсии, медицинско застраховане, помощи при безработица и други социални помощи. Вследствие на това наблюдаваме определена промяна в икономическия живот на тези страни: те преминават от простото натрупване на средства към социална държава.

Скоростта и мащабите на този преход смайват Запада. През октомври м.г. правителството на Индонезия обяви, че към 2014 г. всички жители на страната ще бъдат медицински осигурени. По този начин ще бъде създадена най-голямата в света система на здравно осигуряване. Само за две години 240 милиона селски жители в Китай получиха пенсионно осигуряване - много повече, отколкото е общото число на социално осигурените в САЩ. Само преди няколко години 80% от селското население на Китай нямаха медицинско осигуряване. Сега имат практически всички. В Индия съществува държавна програма за заетостта, която дава работа на 40 милиона семейства (на участниците в програмата ежегодно бива обезпечена работа за 100 дни, заплащана в размер на минимална работна заплата). Освен това, около 110 милиона неосигурени граждани получиха безплатно медицинско осигуряване, това число е двойно по-голямо от броя на неосигурените в Америка.

През 1880 г. Германия първа въвежда системата на пенсионното осигуряване. Великобритания създава Националната си служба за здравеопазване през 1948 г. Може да се каже, че създаването на системи за социално осигуряване в Европа продължава повече от половин век. Някои азиатски страни са си поставили за цел да изградят своите системи само за няколко десетилетия. В тези условия всяка допусната грешка (като даването на неизпълними обещания) може сериозно да навреди на икономическото им развитие. Обаче в случай, че азиатските страни успеят да създадат ефективна система за социална защита, те не само ще подобрят живота на своите граждани, но и ще станат пример за подражание. Днес икономически развитите страни въобще не могат да се справят със застаряването на населението и огромния си бюджетен дефицит. Следователно, азиатските страни имат шанса да надминат Запада и в тази област.

Системите за здравеопазване са се създавали по метода на пробите и грешките, така че Азия има възможността да се поучи от чуждите несполуки. Програмите за „застрахователна мрежа” се появиха първоначално в Европа и станаха основа на цялата европейска социална система (програми за социално обезпечаване и взаимопомощ на малоимотните), а след време еволюираха в реални „въздушни възглавници” за безопасност. Това отчасти се дължи на факта, че след войната европейските страни започнаха да отделят повече внимание на преразпределението на ресурсите. От друга страна, роля изигра и фактът, че самите получатели на социална помощ започнаха по-активно да въздействат на държавната политика. В крайна сметка, не всички приети решения се оказаха рационални. Ако при финансирането на програмите за помощ на малоимотните слоеве правителството на САЩ, например, запази разсъдъка си, то при формирането на системата на основните социални помощи то си позволи да допусне ред грешки, като определянето на прекалено високи пенсии, даването на неизпълними обещания в областта на здравеопазването и обвързването на медицинската застраховка с местоработата на пациента.

В развиващите се страни, например в Латинска Америка, бяха допуснати още повече грешки. Много често данъчните постъпления в държавната хазна се оказват съвършено недостатъчни за покриване на социалните обещания, които са давали тези страни. Освен това, възниква усещането за социално неравенство, тъй като на по-заможните градски жители се начислява и по-голяма пенсия, отколкото на малоимотното селско население или на безработните. Пример за неефективно разпределение на средствата стана и Бразилия, където за държавни нужди се отделят суми като за икономически развита страна, а в същото време качеството на обществените услуги остава на равнището на Третия свят.

Правителствата на азиатските страни си дават напълно сметка за предстоящите проблеми. Те не искат традиционната любов към труда и икономиите да бъде заменена със срамна зависимост от държавното осигуряване. Големите страни в региона ще се учат не от Гърция, а от малкия Сингапур, където за обществени нужди се отпускат не повече от една пета от БВП, а училищата и болниците са едни от най-добрите в света. Доскоро в азиатските страни не съществуваха почти никакви програми за помощ на малоимотните - на тях им се полагаше само базово медицинско осигуряване и мизерна пенсия. Дори днес разходите за социално осигуряване съставляват 30% от нормата на развитите страни, по-ниско от всички други развиващи се страни (с изключения на някои африкански държави).

Разбира се, азиатските страни имат реални перспективи за растеж. Обаче в региона са очевидни специфичните му проблеми, например демографията. Очевидно е, че някои азиатски страни, като Индия, са доста „млади”. Редом с тях обаче съществуват редица държави в групата на „бързо застаряващите”. Днес в Китай на пет човека в трудоспособна възраст се пада един старец. Към 2035 г. те ще бъдат вече двама. Да вземем САЩ. През 1960 г. на един получаващ социално осигуряване се падаха пет данъкоплатеца (директен резултат от „бейби-бума”), а днес на всеки пенсионер в Америка се падат едва трима работещи граждани.

Съществен фактор при решаването на задачите на социалното осигуряване са и размерите на някои азиатски държави. Трите гиганта – Китай, Индия и Индонезия – са най-големите по площ страни със сериозни регионални различия в доходите. Да се създаде единна система за социално обслужване тук е също толкова сложно, колкото, например, в Европейския съюз. Освен това, много жители на Азия не получават официално заплати (в Индия – до 90% от населението) и за държавата е много сложно да определи техния реален доход, а и да уреди каквато и да е система за изплащане чрез банков превод.

Как се преодоляват подобни предизвикателства? Единно решение, което да подхожда за всички – от Индия до Корея – няма. Разбира се, страните от региона ще експериментират с различни схеми и това е нормално. И все пак, има три общи принципа, които всички азиатски държави биха могли да използват.

На първо място, както смятат експертите на „Икономист”, не е задължително да бъдат съкращавани размерите на сумите. Размерите на повечето азиатски пенсии са скромни, обаче пенсионната възраст настъпва достатъчно рано. За китайските жени тя е например 55 години, в Тайланд в много специалности не можеш да работиш след 60, като при това пенсия можеш да получаваш от 55. Такъв подход е просто вреден. Пенсионната възраст трябва да бъде увеличена във всички азиатски страни чрез индексиране в съответствие със средната продължителност на живота.

Второ, самата схема на разпределянето на средствата трябва да бъде по-детайлно разработена. Грубо казано, системата на социални субсидии съществува за поддържането на бедните, а не за помощ на богатите. В страните с бързо застаряващо население разходите за старите хора не трябва да надхвърлят инвестициите в младите. Твърде много азиатски правителства продължават да харчат огромни суми от социалните средства за универсални субсидии. Например, миналата година Индонезия похарчи за субсидии за гориво девет пъти повече, отколкото за здравеопазване, и лъвския пай от тези средства получиха най-малко нуждаещите се жители на страната. Поставяйки си за цел социалната държава, азиатските политици ще бъдат задължени да използват уникалната възможност да сложат край на подобни разточителства.

Трето, реформаторите трябва да проявят гъвкавост и новаторство. Не трябва изцяло да комерсиализират труда, както и не трябва до безкрай да повишават минималната работна заплата. Важно е пенсията да се запазва при смяна на работата или при преместване в друг район. Трябва също така да помнят, че наличието на система за държавна помощ не предполага предоставянето на всички обществени услуги безплатно (да, държавата може да предоставя безплатни медицински услуги, но това не значи, че всяка медицинска сестра трябва да бъде държавен служител). Използването на съвременните технологии ще позволи да бъдат избегнати недостатъците, с които изобилства държавният сектор в развитите страни. Например, въвеждането на електронни медицински картони или осъществяването на банковите преводи чрез мобилни телефони биха могли до повишат ефективността на системата за социално подпомагане.

Не само икономическото, но и политическото здравомислие са важни при създаването на устойчива система за социално подпомагане. Важно е да се обясни на населението, че увеличаването на пенсионната възраст и отказът от разходи, които ще легнат като тежко бреме на следващите поколения, са необходими елементи от грижата за бъдещето на страната му – именно това обикновено се забравя на Запад. Има ли смисъл да се казва, че за приемането на подобен зрял подход към социалното осигуряване ще са необходими сериозни промени в общественото и политическото мислене.