Съпруг в лодката, Пулицър у дома
Теа Денолюбова. Боян. Сиела, С., 2012
Възможностите за ефектен дебют на един млад писател днес са много по-големи от всичко, което познаваме от историята на българската литература. Дори само вниманието, което се стича през Мрежата, може да увлече и погълне всеки, и далече не само неопитния, талант. Теа Денолюбова дебютира в прозата, макар че това е вече втората й книга след стихосбирката „Сложи ме на пауза”, и сякаш няма нито една публикация за нея, която да не започва с факта само на 19, а вече с втора книга... „Боян” е текст, който в тематично и жанрово отношение напълно подхожда на младо момиче. Това е книга за любовта като действителност и мечта, разочарование и надежда, щастие и тъга. Единадесет фрагмента, които събират любовното преживяване, карат го да припламва в различни ситуации, надявайки му лицата на различни герои, пръсвайки го по географската карта между Лисабон и Балчик. Боян е обединяващата фигура на този сюжет, мъглявина с формата на красив младеж и съблазнителното притегляне на самото обещание за любов. Що се отнася до жанра, той е някъде в голямото разстояние между лирически дневник и фрагментарен роман. Трябва да признаем заслуженото на редактора Елин Рахнев, който е превърнал „хвърчащите думи” на потребността от публична изповед в лирическа проза. Но в нищо дотук не се крие причината за вниманието, което се опитвам да привлека към тази книга. Откривам я по-скоро в това как лошата комбинация от банална тематика и „лично писане” се е превърнала в обещание за добра литература.
Езикът на Теа Денолюбова е богат, красив и дори разточителен (особено когато изреченията надхвърлят страница), притежавайки рядката способност да съблазнява въображението на своя читател. Стилът е силно метафоричен, ясно се виждат следите на неговото лирическо възпитание, но сред метафорите има свежи и впечатляващи, неочаквани попадения. И все пак, това, което ми се струва най-важно и рядко срещано – напълно в противоречие с идеята за „изповедност” и „искреност” – е способността на словото да говори с някакво свое, отвъд- или предличностно знание, което не зависи нито от житейския опит, нито от емоционалното състояние на конкретния автор. Думите, които говорят повече от (а понякога и някак против) знанията на този, който ги пише, са белег на несъмнен талант да се прави литература. Затова ми се струва, че ако младата Теа избере пътя на професионализма в писането, след немного време можем да имаме интересно явление в новата ни литература. Амбиции за това – както се вижда от интервютата, които дава – не й липсват. Преди повече от година на въпроса как вижда себе си на осемдесет, тя рисува следната картина: екзотично езеро и приветлива жена с бели коси, седнала в лодка със своя съпруг и с наградата Пулицър у дома. Всъщност, не изглежда толкова невъзможно, особено ако пътят между Боян и Пулицър надхвърли любовта към писането и свърне в тихите улички на професионалния труд.