Варненско лято 2012 – II
По какъв признак се подреждат концертите в един фестивал? Имат ли идея организаторите на фестивали в България за контекста на всеки концерт в програмата? Има ли обща, водеща тема? Тези въпроси изглеждат нелепи, когато основният бюджетен въпрос за всеки фестивал изглежда неясен за месеци напред, камо ли за години. А всеки, който работи върху фестивален проект, знае: за да програмира нормално, му трябват минимум две-три години, за да ангажира артисти, да използва турне на големи оркестри, да грабне от възможността да се превърне в една от дестинациите на това турне, да „завърти” програмите на бъдещите гостувания около един общ център. Център, който би могъл да обедини новости от родната култура, разножанрова музика, да аргументира изисквания за програми, да оглежда собствени тежнения съобразно тенденциите в актуалната музикална среда на по-големи европейски музикални фестивали.
Засега Международният музикален фестивал „Варненско лято” все по-настойчиво гради образ на летен фестивал, който разширява туристическото културно пространство. Тоест, отправната точка е отвън навътре, от периферията към центъра, от кандидата за контакт с изкуството към самото изкуство. За публиката, която идваше на талази на безплатните концерти, фестивалът вече се е наредил сред забележителностите, които трябва да се видят, да се преживеят на всяка цена, ако си предпочел Варна във фестивалния месец. Фестивалът е част от туристическите атракции, малко тип allinclusive. Което си е чисто самоподценяване на самия фестивал и на усилията на хората, които го правят. Създава се усещане за липса на стратегически критерии, на акценти и на връзки във фестивалната програма.
Някак странно е, че колкото повече не стигат парите, толкова повече се утвърждава практиката на свободния вход. Все още не съм способна на позитивно мнение, особено в нашата, българската среда дали това „поевтиняване” на музиката я прави по-желана, дали привлича повече хора, които са или биха могли да бъдат привлечени за каузата на класическата музикална култура. Във всеки случай, почти винаги салоните на галерията и на фестивалния комплекс бяха пълни. Пълни с всякакви хора – и такива, които не знаеха дори какво слушат, но слушаха – прилични, смълчани, очакващи. И такива, които влизаха и излизаха от залата, сякаш са на кино с доглеждане. Имаше, разбира се, и изкушени познавачи, но, все пак, концертните преживявания на по-голямата част от публиката бих могла да сравня с разглеждането на Лувъра (истинския) за един ден – бил си там, знаеш къде е, спрял си око на някои най-известни картини, като Джокондата, например, която въобще не се вижда от предпазното стъкло и светкавиците на японските фотоапарати… Но е преживяване, нали? Допълваш подробностите с помощта на качествената репродукция в някой каталог и, както се казва, можеш да сложиш „чавка” на този клон от културата си. Отметнато! Понякога, в тичането към шлагерния шедьовър, погледът ти прошарва към картини от по-далечен за теб автор и така, без да искаш, но и без да се съпротивляваш, имаш хубава причина да си доволен от възможността за втора отметка. Дори не си разбрал, че това, което ти е закачило случайно вниманието, е сериозно, централно, реално творение, което би могло (ако имаш шанса на проумяването) да се влее в съзнанието ти с важни, основни категории. Да те приближи!
В концерта на пианистката Мария Мартинова и цигуларя Сирил Гарак по пътя към тангото бяха отметнати Дебюси и Равел. В това своеобразно пътуване от Париж към Буенос Айрес имаше нещо декадентски предизвикателно. Дължим го на двамата музиканти с кариера на тангерос – и концертът, който изградиха, идваше да покаже доколко в понятието класика трябва да се вместват и улично родени форми на градска култура, каквато е тангото. Музиката на бордея и музиката на дворците отдавна вървят изравнени в сладостно лъкатушене между чувствени импресии, „ашладисани” към класическите форми модерни пророчества и омаята на доминиращ ритъм. Очакванията на седящите посрещат щастливо Пиацола и Бейтелман през Дебюси и Равел с помощта на много професионалната изява на дуото. Подчертано рамкирана от валса на Дебюси „Leplusquelente” – асимилирал прозренията за модната тогава стъпка.
Сблъсък с висок вкус и естетика – това бе концертът-спектакъл на фантастичните музиканти от унгарския Ансамбъл Маркиз за старинна и барокова музика. За някои беше шоков, дори помислиха, че са на ревю, защото артистите бяха в оригинални костюми и защото програмата бе озаглавена „Бароков салон”, та реагираха шумничко, докато се сетиха, че изпълнението, съответно слушането на музиката би трябвало да е центърът на тяхното внимание. Унгарците показаха един модел за изящество и елегантност на стилистиката в този програмен замисъл – като драматургия и реализация с дискретно преливане на жанровете музика-театър без никакъв евтин уклон към близкостоящия жанр на операта. По-скоро прием за избрани с церемониалмайстор. Той въвеждаше слушателя в същността на пиесата – като започваше с думата-есенция на съдържанието й – желание или страст, ревност, отмъщение, любов, избор… Централни фигури на ансамбъла са семейство Блашкович: Юдит, колоратурен сопран, и Ласло – сопранист. Не само са артисти с чувствителност, с феноменални гласове, с финес, вкус и обаяние, но са също експерти в жестиката на епохите, които пееха. Някои от музикантите владеят по няколко инструмента прекрасно – като Каталин Калай, която е виолистка, гамбистка и флейтистка, също така музиколог-изследовател на старинните изпълнителски практики; нейната сестра, Агнеш Калай, виолончелистка, както и Марта Гал, клавесин, дългогодишна ансамблова партньорка на Золтан Кочиш. Музиката: Купрен и Монтеверди, Дакен и Хендел, Люли и Бах, Вивалди и княз Пал Естерхази. В тази хармония на стиловете в епохата унгарците от ансамбъла са виртуози, не случайно едновременно всеки от тях работи с английски и италиански състави и същевременно преподават културата на Барока – музика, пластика, жестика - в престижни университети в Унгария, Великобритания и Германия.
Три клавирни рецитала зададоха различни версии за съвременния клавирен език. Монографичната Скрябинова вечер на професор Атанас Куртев не бе изненада. Темата Скрябин отдавна е тема на живота му… Куртев бе конструирал вечерта от миниатюрата към голямата форма. Той пристъпва към познатите пиеси като майстор-реставратор. В подвижността на изпълнителския процес проблясваха цветове, привличаха изваяни кантилени, наситени с очаквана поетичност. А изпълнението на Трагична поема оп. 34 напомни редове от сонета на Валерий Брюсов в памет на Скрябин: „Мечтал о высшем: Божество прославить и бездны духа в звуках озарить.” А финландеца Хенри Зигфридсон (Бетовен, Лист, Сибелиус) определено предпочитам да чуя пак с повече музика от Сибелиус; там ме завладя с тъмните краски на звука си, с мигновена смяна на тембъра и с различната текстова артикулация, с провокативен прочит и особено нюансиран поетически изказ в пиесите „Смърчовото дърво”, „Тъжен валс” и „Финландия” в клавирна версия на Сибелиус.
Марио Ангелов показа концептуалната си програма с творби на композитори, свързани с Българското национално радио - с музика от Димитър Ненов, на чието творчество Ангелов отдавна посвещава усилията си на интерпретатор, Васил Казанджиев, Александър Владигеров и Емил Табаков. Прослушаният запис от концерта му (съвпадаха събития от фестивала) ми донесе още по-щастливо удовлетворение (сравнено със софийския му концерт) от интелектуалната музикантска игра на този чудесен наш пианист, за когото българското и съвременното творчество са кауза и същност на артистичния му път. Както за Пламена Мангова е кауза да зарежда постоянно с новите си идеи българския меломан, да „обикаля” редовно фестивални и концертни територии в родната си страна, да не се отказва от идеята да дава щедро на публиката тук от многостранната клавирна култура, която носи и консеквентно задълбочава. Рециталната вечер на известната и любима на публиката Мила Георгиева с нейното, на Пламена, партньорство показа за сетен път невероятната й способност като ансамблов музикант да „работи” с отсрещния тембър с красива жертвоготовност – да го дооцвети, да го дисциплинира, да го направи многоцветно вибриращ. Може го! Много! Всъщност, в случая клавирният звук така се насочи, така се уви около гласа на цигулката, сякаш направи много по-силни, звучни, мощни дори, вибрацията на струните й, като им досъздаде още дълбочина и обем. Мила Георгиева свири на Страдивариус, тя е концертен изпълнител от детските си години, има огромна практика. И тук в това взаимно звуково преплитане, нейният тембър се умножи, разгъна се в пространството в клавирната обертонова среда, която изкусно плетеше Мангова. Това бе много красиво и завършено в първата част на концерта и особено в мащабите на Бетовеновата Кройцерова соната, която предразполага и към стилова дисциплина, и към темброва фантазия, и към свободни подходи към елементите в структурата, но с отчетлива дълбочина и изпипаност на вертикала. За първи път слушам тази соната в изпълнение на Георгиева - отработено, зряло, стилно, с вкус и култура.
Култура – тази дума винаги употребявам с удоволствие, когато млади хора ми дадат повод за това. Направиха го Гергана Гергова, цигулка, Томас Кауфман, виолончело, и Павлин Нешев, пиано. Или, с други думи - Трио Image. Никак не преувеличавам – те са виртуозен ансамбъл. Моля да не се разбира само като ансамбъл от виртуози. Тъкмо като ансамбъл са невероятни. Имат навици и култура, които някои не могат да придобият цял живот! В трио „Думки” на Дворжак музиката извираше с неограничена спонтанност, в някакъв тип магическо разбирателство в съвместните кантилени и в скоростните епизоди. След това ни срещнаха с името на българина Марек Дяков в световната премиера на неговите пиеси за трио „Бавна мелодия и песен” „Пасакалия” и „Токата” за клавирно трио. Дяков поразява не само със спонтанността си, но и с овладяната техника за съчетание на трите инструмента в условията на фолклорната фактура ( родопска от типа „Грозданка”, „Лале ли си, зюмбюл ли си”, „Седнало е Джоре Дос”) – от класически изваяна форма до стилен фолк-джаз. Концертът на триото вървеше в мощна градация, кулминацията за мен бе „Просветлена нощ” на Шьонберг във версията на Едуард Щойерман за клавирно трио, една интерпретация напълно в духа на декадентската чувственост на Демел/Шьонберг с изумителни метаморфози в звука и тембровата плътност, с постигнатата недоизказаност на смисъла… Естетическият кодекс на триото, аргументиран и отстояван с извънреден инструментализъм, напълно естествено са ги отвели към успехите, които имат в най-авторитетни зали и фестивали.
Концертите на радиооркестъра под ръководството на принципала им Емил Табаков отново вдигнаха публиката на крака. Две програми бяха подготвили, в които тънко и с вкус се съчетаха знакови творби на ХХ век със съвсем нова музика, написана буквално „вчера”. Табаков обича да показва различните образи на музикалния ХХ век, което предполага, естествено, много по-сериозна работа за срещата с консерватизма на публиката. Прокофиев, Табаков, Стравински показа първата програма, която бе своеобразен „заговор на ударните”. Отново Пламена Мангова разгъна мощния си талант в Първия клавирен концерт на Прокофиев – изумителна творба, която се свири много рядко тук и в която метроритмичните идеи на класика могат да доведат до неблагодарно впечатление за разминаване между солист и оркестър (чух подобно мнение). В условията на плътна оркестрова фактура още по-забележителни стават звукоизвличащите способности и възможности на Мангова, която свири Прокофиев със страстна изобретателност. Световната премиера на Концерта за 4 тъпана соло и оркестър от Табаков се превърна в щур пърформанс. Тази уникална за съвременната музика композиция предполага и рядко атрактивно сценично преживяване. Стоян Янкулов, Стоян Павлов, Добри Палиев и Радосвет Кукудов се прислониха в органа на залата - тъпани в скута на „царя на инструментите”, който не само ги прие, но им „услужи” с някои собствени акустични ресурси. Концертът съчетава импровизационност и строгост, тематизъм от две основни практики в нашата история – фолклорна и църковна. Контрастът между двете бе основен за драматургията на творбата, а втората от трите части отива в отвъдното... Две възможности в използването на размера 8/8 показва композиторът. Не само. Ако вземеш партитура на Табаков, можеш да се възхитиш на високотехническото майсторство на автора, на способността му да създаде колосално пространство от съвсем икономичен материал. Така отделният тембър заблестява, откроява се фантастично. Като кларинетът, например, който звучеше като зурна, а пиколото - като овчарска свирка. Квартетът солисти свириха на тъпани с различна височина на тона, „влязоха в играта” сърцато, съчетавайки дисциплината на текста с импровизационния порив. Концертът ще има много интензивен живот, в това съм абсолютно убедена. И с цялата си ефектна сила, творбата бе чудесен преход към сюитата „Жар птица” на Стравински, която допълнително разкри солистичния капацитет на оркестъра, неговата подвижност и музикантска отзивчивост.
Минчо Минчев и Николай Минчев правят цял един свят като музикални индивиди и, най-важното, предават, разкриват културата, която носят. Първото кончерто гросо на Шнитке у нас се свързва вече предимно с тях. Прекрасно прозвуча след много съветската Празнична увертюра на Шостакович – ефектен сблъсък между илюзия и действителност. Много пъти съм слушала пиесата на Шнитке в този състав заедно с Емил Табаков – става все по-макабрена вследствие на тембровата игра, на органичното допълване на двете цигулки, всяка в различен момент разтваряща се в другата или извисяваща се над нея. В изпълнението им вече „разлагането на материала” става колкото естествено, толкова и зловещо. Много силна трактовка!
И след кошмара на разпада, дойде валсовата канава на сюитата „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус с пищната си оркестрация, с хумора, осмиващ простащината (трябва да се разчитат тези знаци, да си задаваме въпроса „Защо пък тъкмо така е подредено всичко, въпреки че диригентът говори само за музикантски подходи и критерии при правенето на програми), която диригент и оркестър изсвириха виртуозно и с настроение. Вечерта действително бе триумфална.
Варна - София