Юли на сянка
Стела Василева, Юли, Куратор Йово Панчев, галерия „Мисията”, 3-20 юли;Леда Екимова, изложба от конкурса за наградата за съвременно изкуство БАЗА, СГХГ, 26 юни-22 юли 2012
Месецът, в който хвърлените сенки са по-дълги от мислите, лениво маркира последните активности на художествения живот преди ваканцията. Юли в града означава пустош, оловна мараня и нагорещен асфалт. Но изложбата на Стела Василева в „Мисията” е онова “и още нещо”, което може да те задържи още малко тук. Носталгията по празния училищен двор и пронизителната светлина, която Стела успява да извади от най-обикновен бял лист, се редува в пространството с геометрията на различни стиропорени фрагменти, така че превръща цялата галерия в рисунка. Лятното слънце “на живо” през оберлихта променя тази рисунка във всеки следващ час на деня. Белият терен на самите произведения се слива със средата по същия начин, като композираните до тях “скулптурни” детайли, и оставя погледа да търси убежище на сянка.
Рисувайки, Стела Василева запазва за себе си погледа отдалеч и като че ли тази дистанция й приляга най-много. Достатъчно далеч от шума на обичайната динамика, така че да я види и разположи добре дори и в най-произволно избран “кадър”. Изглежда, че намира композициите си също толкова непреднамерено, колкото стиропорените фрагменти разтягат сенки и отражения наоколо. Вече не става дума за квартална игра на футбол или строеж, а за финия zoom, който прелива действието в пейзаж и натюрморт. През мизансцена целият този процес се връща обратно, като събира движението на светлината и сянката в обект. Така самият сюжет на произведенията, въпреки че изчерпва максимално реалистично атмосферата на едно напечено урбанистично лято, всъщност няма кой знае какво значение.
По същото време, в изложбата БАЗА Леда Екимова тръгва от един особен психо сюр в рисунките си и го довежда до пълна осезаемост в скулптурни обекти. Серията рисунки “Детелина с анус”, “Отиващо си куче”, “Геометрични ануси”, инсталирани заедно в ритмична композиция върху специални поставки, се развива в скулптурата “Танцуващи кучета”, в “Две детелини” върху стената и в инсталацията “Плочи II (предаване на опит)”, които действат донякъде дори като разказ, като абсурдно съвършено продължение на съня в реалността. Тази формула, разбира се, е напълно условна, защото сънуването може да бъде и съвсем триизмерно с “Покривка за пиано с два гроба” върху пианото на галерията и “Жлезата” – сноп коса, увит като прегорял филтър на цигара.
Подобно взаимодействие между сюжет и пространствено присъствие като при Стела Василева, но по скоро в градираща посока, в която нарисуваното буквално се материализира. Този път не светлината навън и в залата, а самата пластика на обектите има най-съществено значение. Всъщност, Леда Екимова саботира доста елегантно класическото понятие за “пластичност”, превръщайки го в бутафорен носител на идеята си от гипс, стиропор, одеяла, хартия и тиксо. Твърде рядко в традицията на родното ни изкуство се случва така, че “фактурното богатство”, т.нар. “трептене на повърхността”, “пробивите” да не се появят просто като взети назаем аксесоари на формата, а да са разбрани и да участват интегрално в нейното изграждане. В този смисъл е видно, че Леда Екимова идва от тази традиция, но с културата на художник, който не разпада реалността във формални ефекти, а я използва, за да концептуализира до крайност дълбоките пластове на съзнанието.
Затова избрах да посветя юли на тези две авторки и на сходството помежду им, въпреки че са попаднали в различни селекции сега.
Иначе, по повод наградата, за едно съм съгласна с Кирил Кузманов: вживяването в конкурси като БАЗА за младия художник е малко като да ходи по бягаща пътечка – развива мускулите, но не напредва особено. Не бих се сетила сама за толкова добра метафора, колкото е работата му на входа на залата в СГХГ. Ако не го постигнеш така, както успя Леда Екимова, смисълът се губи напълно.