Писателят като детектив
Марио Варгас Льоса. Кой уби Паломино Молеро? Превод от испански Емилия Юлзари. ИК Колибри, С., 2012
Това е осмият поред роман на перуанския писател Марио Варгас Льоса, публикуван за пръв път през 1986. 80-те години за него са време, в което започва да експериментира с различни жанрове, без да е достигнал постмодерния си период. Във фокуса на психологическите му интереси попада необяснимото, ирационалното в душата и поведението на иначе обикновени, „нормални” по своя характер и социален статус хора. Ще добавя и цитат от мотивите, с които Шведската академия му връчва Нобеловата награда за литература през 2010 г.: „за способността му да картографира структурите на властта и да създава ярки образи на индивидуалната съпротива, на бунта и поражението”. Ако съберем всичко това на едно място, ще получим като типичен пример именно „Кой уби Паломино Молеро?”. От традиционния реализъм с ангажимент към социални и политически теми идват обстановката и героите. Варгас Льоса описва градчета, в които е живял (като Пиура, където за пръв път получава журналистическа работа), природа и хора, сред които е израснал, отношения между военните и на военните към „народа” – нещо, което познава добре от годините, в които баща му се опитва да му даде добра професия, принуждавайки го да учи във Военната академия в Лима. Жанрът, обаче, е нетипичен за един социален писател – криминален роман, който започва със задължителното (и необичайно, дори потресно) убийство и следва всички закони на класическото криминално сюжетостроене. Що се отнася до ирационалното в човешката психика, то присъства през цялото време. Всъщност, бихме могли да кажем, че това е роман, който разследва именно различните прояви на необяснимото в поведението на своите герои и е обсебен от мисълта, че у всеки човек се крие нещо необикновено, неразбираемо чрез житейския опит. Ирационалното е сила, която движи поведението на хора, много различни един от друг, и присъствието му не зависи нито от социалното положение, нито от нравствените достойнства, нито от расата, нито от характера на отделния индивид; точно защото е нечовешко в способността си да предизвиква абсурдни и ексцесивни прояви, то е най-човешкото, онова, на което никой друг, освен човекът, не е способен.
Полковник Миндо, началник на военновъздушната база, е обзет от садистично-мазохистична страст към своята дъщеря; младичкият метис Палмолино, който умее да пее така, че да събужда забравеното в душите, върви право и неотклонно към своята смърт; неподкупният, интелигентен лейтенант Силва разкрива убийството, но пада жертва на собствения си сексуален мачизъм; почтената доня Адриана избухва в „мръснишко” поведение, което преобръща ролите в обичайната латино еротична игра… Последните двайсетина страници на романа (който, впрочем, е съвсем не внушителен по обем) взривно разкриват голямото в дарбата на перуанеца Варгас Льоса. Тук има всичко, което обикновено не търсим в един детективски роман: пародия на социалните нрави, абсурдистки диалог от ранномодерен тип; деконструкция на героичното в природата на мъжа; ирония към самата способност на литературата да казва истини за важни неща… И всичко това, изразено в минималистичния откъм художествени похвати език на книгата, с все същите средства на „голия” реализъм, с емоционална пестеливост на внушението върху читателя.
И все пак: кой уби Паломино Молеро, момчето с дарба да събужда спомени и любов? Истинският отговор противоречи на класическия криминален сюжет, в който винаги има виновници и невинни. Убиват го всички – военни и невоенни, издигнати и бедняци, търсещи истината и криещи истината хора. В света на Марио Варгас Льоса рядко има невинни, ще срещнем, обаче, различни начини, по които човек става виновен. В този смисъл можем да кажем, че и всеки негов роман – независимо от своя жанр и сюжет – представлява едно детективско разследване, а самият писател се движи от необяснимата страст да разкрива, да бъде истински детектив.