За възпитанието по Унамуно
Един мъж решава да създаде гений. За целта е нужно да сключи брак с подходяща жена, която да му роди син – геният е непременно от мъжки пол – а след това той да възпита момчето съгласно правилата на социологическата педагогика.
Така начертаният план е детайлно проследен от зараждането до последните етапи на трагикомичното си изпълнение в романа на Мигел де Унамуно „Любов и педагогика“, наскоро публикуван за пръв път на български език в превод на Анна Златкова и с марката на издателство „Панорама“.
Създаването на гения е, разбира се, самоцелно; то е чисто и просто „за Човечеството“. По-учудващо за днешните читатели – но не и за съвременниците на Унамуно – е, че „гений“ в случая обозначава не надарен от Бога творец, а социолог. В съзвучие с принципите на позитивната наука, както създаването на гения, така и самият гений в „Любов и педагогика“ са до крайна степен рационализирани, проверими и предвидими. Замисленият по този начин план очаквано се проваля. На практика романът на Унамуно представлява разказ за последователното гротескно разминаване между амбициозния проект на героя Авито Караскал и неизменно опърничавата действителност. Провалът, осезаем през цялото време за читателите и нашепван на Авито от вътрешния му глас, откроява основното послание на книгата: безусловната несъстоятелност на модната в Испания от края на XIX и началото на XX век социологическа педагогика.
Днес, обаче, когато социологическата педагогика е окончателно сразен противник, надвисва опасността романът да е изчерпал достойнствата си и вече да няма с какво да предизвиква интерес. Било защото е предусетил подобно развитие, или просто защото е добър писател, Унамуно успява да прескочи заложения капан с лекота, предлагайки ни роман за възпитанието, далеч надхвърлящ развенчаването на позитивистките идеи.
За това допринася преди всичко фактът, че испанският класик бяга от готовите отговори: ако педагогиката – във вида, в който е представена – не прави от възпитавания Аполодоро гений, а го погубва, то любовта, другата част на дихотомното заглавие, не постига много по-добри резултати. Вярно е, че към края на живота си Аполодоро заявява, че геният се ражда от любов, а самият роман завършва с декларативното провъзгласяване на победата на любовта. В същото време, обаче, тайното спорадично любвеобилие на майката в отношенията й със сина само го обърква, а потопената в майчина любов, природосъобразно възпитавана сестра на Аполодоро, Роса, умира съвсем млада. Нещата се усложняват още повече, когато си дадем сметка, че категорично отхвърленият от Унамуно социопедагогически метод продължава да съществува, макар и в не така отявлена форма, и в днешната ни житейска практика: ако, за разлика от Авито Караскал, съвременните родители не бързат да изчислят плътността на новородените си бебета, то височината и теглото на децата, а по-късно и оценките им в училище, представляват валидни показатели за развитието на индивида. Логиката на романа приканва да ги оспорим, ала неизменното им наличие, от друга страна, разкрива дълбоко вкоренената ни потребност да измерваме всевъзможни аспекти на човешката личност.
Унамуно не предлага модел на успешно възпитание. Той поставя проблема за избора между любов и педагогика, наследственост и изменчивост, природа и изкуство, импровизация и рационализация – списъкът може да се продължи, романът е щедър на дихотомии, като подсказва, че решението не е еднозначно. Въпреки преобладаващия скептицизъм по отношение на възпитанието, обаче, в романа проблясват някои идеи, чието осъществяване би довело навярно до добър край. Такива са, например, твърденията на философа дон Фулхенсио, че онзи, който не си спомня своето детство, не може да бъде добър педагог, че фактологията е гибелна за здравия разум, а историята учи да се виждат нещата в тяхното развитие.
В „Любов и педагогика“ няма гении, нито сполучливо възпитани деца, няма и щастливи хора. Тази безрадостна картина би създала потискаща атмосфера, ако не беше избраният комичен ракурс към разказаната история. Комизмът, заедно със схематизма, чрез който са изобразени персонажите – противопоставянето между Авито Караскал и съпругата му е последователно представяно като опозиция между Формата и Материята – дистанцира читателите от героите, възпрепятствайки емпатията.
Преводът на Анна Златкова вещо предава на български език елегантната простота на изказа на Унамуно.