Този див див Изток
Александър Вълчев, За няколко долара повече, САМСИ, 10 май – 3 юни 2012
В триъгълника на взаимоотношенията между модел, фотограф и зрител особено значение има опитът, независимо дали е споделен или напълно несъвместим. Затова в серията “За няколко долара повече” на Александър Вълчев аз виждам много повече от девет портрета на художници в ателиетата им. Виждам тяхното изкуство, биографиите им в ретроспективен план, взаимоотношенията помежду им и с тясната професионална среда, която обитаваме заедно. Знам как се е развило тяхното отношение към зависимостите, в които са поставени, знам за недоволството и за примирението им. Така че ми е трудно да се държа според предварително зададената от автора настройка, разгадавайки в очите и позата “деветте настроения от индийския театър”. Не мога да си представя също как общува с тези изображения зрителят, който е външен спрямо споменатата среда и не познава тези хора. Не мога да предположа дали вижда нещо повече от естетизирани в кода на съвременната „лайфстайл” култура персонажи, дали и доколко неговият опит с тази култура му помага или пречи да проникне в следващия пласт на изображението отвъд портрета.
Иначе се забавлявам най-искрено с идеята, че сложното и понякога драматично развитие на артиста може да бъде сведено до “спагети уестърн” с цялото подрънкване на шпори, мъжествено перчене на кон, нечестни дуели, изстрели в гръб, патетичен героизъм и резки обрати, в които “лошият” се оказва положителен герой. Харесва ми иронията и философската дистанция в този подход, богатите възможности за културни съотнасяния, които съдържа, елегантно поднесения протест, дори цялата тази вторичност на въпросния кино поджанр, която оставя натрапливия послевкус на бутафория.
Тази идея, насложена с названието по енциклопедичния филм на Серджо Леоне, се промъква в цялостната атмосфера във фотографиите, някъде решена в осветлението, другаде в типични пози, в изражението със сключени вежди, в общия драматизъм или в отделни елементи от сценографията. Разбира се, пълзейки с любопитство по детайлите от личното пространство на портретуваните, няма как да пропуснем пушката като повтарящ се във всеки интериор ключ. Като цяло, концепцията на автора се опира върху силата на културните шаблони и манипулацията с някои стандартни механизми за изграждане на образа по логиката на първичните асоциации, подобно на простото уравнение: двама каубои по залез = Marlboro.
В тази връзка проблемите, които решават тези портрети, са по-скоро формални. Има го и стремежът към красота и съвършенство, в което светлината е отсякла всеки ръб, тъмнината е потопила в драматизъм фона, а рефлексите са досущ като от холандски натюрморт, познат и от предишните фотографски серии на Александър Вълчев. Така се осъществява връзката с онази традиционно класицистична стойност на изкуството, която художникът от няколко години се опитва да осмисли със съвременни средства.
Това тук, обаче, са реални хора в тяхната автентична среда. Камера? Екшън? Героите позират за афиша, режисирани в статичен, репрезентативен реализъм. Но сценарият, от който те реално идват, е друг.
Всъщност, с настоящата серия от портрети Александър Вълчев е героизирал колегите от близкото си приятелско обкръжение, познавайки добре ежедневието им в понякога непосилното призвание да правят изкуство. Има друга история в историята, тази за гоненето на недостижими идеали в дивия Изток, за контрастите между интелектуалния образ и неговия социално трагичен фон, за отчаянието като форма на съществуване, за безпътицата като артистична концепция и т.н. Явно, целият проект се е разраснал най-вече от съпричастността към малките и големите битки на героите. Тази подистория е намерила своето продължение и в пространството, в което са попаднали портретите сега. Сякаш са успели с оръжие и бунт да скуотнат[1] необитаемия втори етаж на музея.
Този прочит отново е резултат до голяма степен от специфичния, близък до каузите и битките на избраните герои опит. Прибирайки се отново в него като основен фактор в общуването с изкуството и на взаимодействието във веригата модел-автор-зрител, бих определила цялата серия на Александър Вълчев като групов автопортрет, в който откровението и разкриването на автора се появяват в трето лице. Всичко останало, включително забавната каубойска дегизировка, а още повече индийският театър, се включват по-скоро като страничен технически ефект или дори като непредвиден резултат.
[1] Бел. ред. Скуотване (от англ. Squatting) – незаконно превземане на изоставено или необитавано пространство (сграда), обикновено жилищно или индустриално. След окупирането му, в него се създават различни общности – често културни, но също и такива, формирани на политическа основа с предимно анархистичен характер.