Съновидението на Хорацио
“Завръщане във Витенберг” от Георги Тенев и Иван Добчев. Режисьор Иван Добчев. Сценография Даниела Олег Ляхова. Композитор Асен Аврамов. Хореография Мила Искренова. Видеоефекти Любомир Младенов. Участват Пенко Господинов, Елена Димитрова, Явор Бахаров, Антонио Димитриевски, Йордан Биков, Христо Петков, Малин Кръстев. ТР „Сфумато”.
Спектакълът изглежда като реприз към „Лазар и Исус”, като негово продължение, но върху сюжета Хамлет. Той е възможен епилог или пореден P.S. на нашето време върху този архетипен за модерността сюжет. „Лазар и Исус” завършваше с тихата прегръдка между Лазар и Арма под корубата на едно дървено корито. Тоест, в прегръдката на осъзнато неверие и самота. „Витенберг” започва, сред осъзнатото безверие на света след Хамлет, с разкриването на връзката на Хор(ацио) и Офелия – Хор изгаря писмата си до нея и ги пуска във водата по пода. Тяхната любов е оста на сценичния разказ тук. Разрухата е задният план.
Сценичният сюжет е симетричен на Шекспировия „Хамлет”. Той започва също със „странните неща между земята и небето”, „които нашата философия не е и сънувала”, тоест, с появата на Духа. Но не на Хамлетовия баща, а на Офелия – любимата на Хор(ацио). Тоест, тук не Духът на бащата, а Духът на любимата ще разкрие тайната за убийството. Затова именно любовният сюжет е централен. Любовта се оказва самото мълчание, от което „проговаря” Офелия. Тя е била незаконна (както Хор е незаконен син и брат на Хамлет), но се „връща” като Спасението. В спектакъла на нея е дадено вертикалното измерение, сетивно внушено и чрез красивата светлинна режисура.
Хоризонталното (политическото) измерение е на паралелния сюжет с интригата за готвения преврат срещу Фортинбрас, а неговият централен герой е Англичанинът. Интересно е, че в поетично-драматичния жанр, в който се развива линията на Хор(ацио), се включва комедийното с фигурата на Англичанина, който Малин Кръстев пестеливо и пластично-експресивно играе в гестуса на Шута - много добра работа. Това не е нито тъжният Фесте на Оливия („Дванайсета нощ”), нито веселият Меркуцио - „шут на служба при съдбата” („Ромео и Жулиета”), нито сянката на Йорик. Актьорът показва съвременния политик в иронизирана поза на интелектуалния цинизъм. Той е шутът на постмодерния свят.
Като се има предвид колко малко опори в създаването на образите дава този текст на актьорите, те заслужават наистина много специално внимание. Особено сложен и труден (за пръв път от много време насам) е вглъбеният образ на Хор(ацио), който Пенко Господинов показва - в деликатната крива на развитието му от дълбоката тъга към смирението в едно тихо отчаяние, приютило спомена за Офелия. Още по-ценна е работата му, защото той е протагонистът и носи централната ос на сценичния сюжет заедно с Малин Кръстев. Точно толкова важен е обаче и паралелният – създаден от Елена Димитрова (Офелия) и Йордан Биков (Гробарят).
Светлината, която се спуска от дъното на сцената в падащ сноп върху двойката Хор и Офелия, легнала в капака на сандъка, е също така сериозно „действащо лице”, колкото предметите, водата или музиката на Асен Аврамов. Материали в ръцете на режисьора, те се превръщат в инструменти на тъгата му при създаването на това съновидение. Но и в партньори при работата на актьорите. Иначе казано, във визуално-пластичното и поетично извайване на съновидението на Хорацио е силата на представлението, а не в намислената орнаменталност на текста.
Тъга, не апокалиптични страсти носи този спектакъл. Макар на пръв поглед да изглежда обратното, защото в подземията, където тече действието, е мрачно и влажно, а обсебеният от Откровенията леко юродив Гробар на Йордан Биков трескаво вещае, че със ставането на Офелия от гроба идва и Съдният ден. Тъгата е доминиращото чувство на спектакъла.
Тя успешно потопява инак атрактивно замислената от авторите му фабулна верига за готвения преврат на възцарения Фортинбрас. И пак в нея се разтварят - подобно отчетливо цопващите във водата капки -множеството, трупащи се като труповете в Шекспировия „Хамлет”, фрази за разрухата на горката стара Европа/Дания и нейната „гнила” цивилизация, които звучат ненужно патетично в своята алегоричност. Изобщо, не апокалиптичният вопъл поради ценностната разруха или вещанията за разпада на този свят на поквара са водещото внушение на представлението.
Доминиращото е все пак тази красива и всепронизваща го като влагата в подземието тъга. Добчев се е отдал на нейното визуално-пластично извайване с някакво смирение, но и с дълбоко художническо увлечение.