Наум Шопов (1930 – 2012)
Наум Шопов е мяра за екранно поведение. Темпераментен и сдържан, вглъбен и ироничен, смръщен и сияен, той приковава с мистично електричество. Аскетичното лице с поглед на гръмовержец, безподобният му тембър и изопнато-тръпната фигура владеят сцената, а на екрана са магия. Поразителната му киногеничност, на моменти стигаща до перфидност, излъчва послания и без думи – всичко е въпрос на съсредоточаване, потъване, встрастяване в образа. Неслучайно Наум Шопов е от малкото ни актьори без лимит – чувства се комфортно в драмата и гротеската, в баталията и комедията, в съвременността и ретрото, в реализма и стилизацията... От младия негодник Жорж в „Бедната улица” (1960) на Христо Писков до възрастния Паскалов Ангел във „Врабците през октомври” (2006) на Анри Кулев е изиграл над 60 роли в киното и телевизията. Те са тарикати, офицери, ухажори, учени, магьосници, простаци, журналисти...
Харизматичната му извънредност, белязана с интелигентност и аристократизъм, е шансът за Наум Шопов да изиграе Борис ІІІ в „Цар и генерал” (1966) на Въло Радев, при когото се е снимал вече като остроумния френски пленник Дьо Гревил от „Крадецът на праскови” (1964). Страхотен е не само с физическата прилика с монарха, а и с непознатия до този момент психологически обем в екранната му интерпретация. Царят на Наум Шопов е една от неговите коронни роли и приносна за българското кино, вдъхновила Юрий Озеров да повтори опита на актьора в международния епос „Войници на свободата” (1977).
Личната му нестандартност отвеждат Наум Шопов върху територията на абсурда. За негов откривател в тази софистицирана и екзотична за киното ни естетическа категория можем да смятаме Едуард Захариев и дебютът му „Ако не иде влак” (1967), където актьорът е отегчен провинциален инструктор по кормуване. След това се появява за кратко в „Небето на Велека” (1968), а в безсмъртната разправа с бездуховността „Вилна зона” (1975) се вихри като баджанака Минчо Минчев. В гротеската Наум Шопов е истински цар при дебютанти: маниакалният майор Ранко Иванов с мустачки и петел Пенлеве в едноименната новела и вече като побелял и отстранен о. з. полковник в „Гости” от дебюта на Георги Стоянов „Случаят Пенлеве” (1968); генерал Хето в апокалиптичната вакханалия „Бащата на яйцето” (1991) на Анри Кулев; бригадир, поп, сляп просяк, продавач на близалки в антиутопията „Вагнер” (1998) на Андрей Слабаков; Злият магьосник в нашенския фентъзи-прощапулник „Магьосници” (1999) на Иван Георгиев и Сотир Гелев... А разказват, че, когато се появил за кратко на снимки, многолюдният шумен екип застинал от респект – филмът е алегоричното road movie „Пату” (2004) на Станислава Калчева, където той е селският дядо с хляба и прозрението: “Не е важно пътуването, важно е стигането”...
След като се превъплъти в „приземения” Ангел на екрана, вече ще ни закриля отгоре. Но той си е безсмъртен, защото гигантските актьори са недосегаеми за тленност и забрава!
Геновева Димитрова
*
„...във този свят тъй чуден,
макар да вярваш, че си буден,
то сън е, може би, това...”
„Това” започваше със знаменателното слизане по стълбата на стария крал Басилио. Колко дълго го търсихме това слизане/влизане в леглото, което да отключи съня му – и на една от последните репетиции Наум се появи като метафизична кукла; патерицата на долното стъпало, после крак, другата патерица, тогава другият крак, вдървено, като робот, който го движи някаква програма – зад гърба ми композиторът Кирил Дончев се провикна: Това е!... Наистина беше това. То създаваше някакъв свой архетипен ритъм, като прохождането в проходилка – първото изправяне на два крака, първото човешко проявление на тялото, като първите стъпки на Луната на Армстронг... Басилио стига до леглото, към него безмълвно приближават близнаците телохранители и му помагат да легне, отнасят патериците, короната, мантията – кралят е в съня. Тих повик: „Сехизмундо!”, леглото се надига и под него се оказва „кулата-затвор” на осъдения от Небето син на краля.
Наум репетираше до смърт. Репетираше смъртта. Отдавна, още от времето на Хамлет с Леон, после с Вайда ожесточено тласкаше Дантон към гилотината, по-късно в „Светая светих” на Йон Друца ние заедно вървяхме към смъртта на неговия Калин Абабий, придружени от Гласа на стария вълк-единак, който беше потеглил към своята гибел. Този Глас е едно от най-вълнуващите превъплъщения на актьора Наум Шопов – само със словото, през думите, през дъховете – какво мощно въображение! - ние го виждаме как се промъква през гората, усещаме сетивно студа, самотата и умората, и отчаяната решимост да изпълниш повелята на Съдбата, да влетиш в смъртта. Наум изповядваше онова просто и гениално изискване на Пастернак към актьора за „полной гибели всерез”. Той влизаше в репетицията като миньор в забоя. Там, в репетицията, се къртят пластовете на видимото, на ежедневното, на баналната правдоподобност – Наум Шопов никога не е бил на сцената просто правдоподобен. Напук на убогите мерки на соцреализма, неговият Басилио стоеше като извънземен, невъзможен, неистов, жречески осенен. Той задаваше мярата, слагаше летвата непосилно високо и всички около него влитаха в това ускорение, „порастваха”, надмогваха вчерашните си представи за театъра и актьора в него. Ние репетирахме „Животът е сън” – ние репетирахме Смъртта.
През думите на Калдерон Наум се стремеше към предела на нещо напрегнато, към Нищото.
Ето, че най-сетне достигна този предел.
Да въведе думите в смъртта или смъртта в думите.
Той вече знае как е...
Сигурно там, в небесния театър, вече го очаква разпределението за ролята на Крал/Крап/Луд!
На добър час, Науме!
И леки сънища!
Иван Добчев
*
Надпреварвахме се кой повече да прилича на теб. Наподобявахме походката ти, жестовете ти, смеха ти... Ревностно търсехме приятелството ти и завиждахме на всеки от нас, който успяваше да вземе преднина в задъханата надпревара да спечели доверието ти, а ти благосклонно да го допуснеш до себе си.
През годините, като идвах да гледам някое от твоите представления, трескаво търсех свободно място на първия ред.
За да мога да виждам съвсем отблизо очите ти.
За да се опитам да проникна в дълбините на погледа ти.
Безуспешни оставаха опитите ми да разгадая тайната, която се криеше зад онова велико съчетание на спотаена тъга, на пареща болка и едва сдържан гняв.
Изключителни бяха актьорските ти прeвъплъщения…
След края на всяко представление, в което току-що те бяхме гледали, нетърпеливо се скупчвахме на служебния вход на театъра. Чакахме те да се появиш, за да стиснем горещо ръката ти. Ти приемаше с уморена усмивка превъзбудените ни възторзи. И само след миг, повярвал на младежката ни искреност, с нов прилив на енергия, дружелюбно ни повеждаше надолу към клубчето на театъра, за да ни почерпиш с по чаша червено вино.
Млади бяхме, Науме. Безхитростно любопитни студенти от ВИТИЗ. И фанатично влюбени в Театъра. Като теб.
Ти беше нашият Велик пример за подражание.
После дойде другата надпревара. В която, колкото и да искахме, все не можехме да те догоним. Докато разберем, че си единствен. И че никой не може да те повтори. Че е безсмислено да се опитваме да приличаме на теб.
Тогава започнахме да се учим от теб...
Когато имахме щастието да бъдем твои партньори по сцените.
Когато нямаха свършек приятелските ни беседи, сгорещени не от приказки, а от енергии.
Когато в препълнените и притихнали театрални салони, ведно с омагьосаните зрители, се опитвахме да отгатнем тайнството на неразгадаемата Наумова актьорска магия.
И така, учейки се от теб, ние все по-уверено вървяхме към себе си. Оттогава, та чак до днес.
А защо не и в бъдеще...
Илия Добрев
*
Подкосиха ми се краката от ужас, когато чух съобщението на говорителката от телевизията: „Почина големият Наум Шопов”. След първия шок, в главата ми се занизаха всички моменти на възторг и обожание, които съм изпитвала през годините към „лицедейството” на Наум на сцената. Бях още студентка, когато ходех като луда на театър, и то главно във Военния, главно на постановките на Леон Даниел и главно с участието на Наум Шопов. Не съм пропуснала и едно представление на техния „Хамлет”, който просто ме омагьосваше. И досега си спомням всичко с най-малките подробности – така го бях „наизустила”. Незабравимият Хамлет на Наум съвсем не беше „меланхоличният” датски принц, а едно кълбо от бушуваща енергия, която буквално блъскаше в гърдите зрителя и го държеше на една педа от земята. Ето, и сега ми се реве от вълнение - какво преживяване беше това!
Какво ли не изигра този уникален, неповторим талант – от най-характерни до дълбоко драматични роли. И върху всичко стоеше печатът „Наум Шопов” – тоест, това не можеш да го видиш никога при никой друг.
Две години след завършване на ВИТИЗ, се оказах част от най-любимия ми театър – Военния. И първата роля, която изиграх на тази сцена, беше в партньорство с Наум! Току-що назначена, трябваше само с три репетиции да вляза в спектакъла „Трамвай „Желание” в ролята на Стела, която се изпълняваше от прекрасната актриса Невена Симеонова – съпругата на Наум. Те очакваха второто си дете и тя временно трябваше да бъде заместена. Към естественото и разбираемо вълнение на „новака” се добави и страхът от близостта с досегашните ми недосегаеми кумири – Наум Шопов, Петър Слабаков, Благовеста Кабаиванова. Успях криво-ляво да се справя благодарение на неподправеното им сърдечно отношение и на страхотното им партньорство. Не съм си и представяла, че някога до мен на сцената ще бъде Наум Шопов. Не – аз долу в салона, както досега, а до него, до него!!! Заредиха се нови партньорства, нови възторзи – вече отблизо – от необикновената „творческа лаборатория” на Наум. Той пръв от всички знаеше текста си, репетираше от самото начало на 100 градуса, вдъхновението му да измисля все нови и неочаквани нюанси към ролята не секваше. Беше като гейзер, чийто капацитет няма свършване. Професионалист до мозъка на костите си, интелигентен и чувствителен, деликатен, той не говореше много, не се обясняваше. Просто правеше все по-интересни и сложни неща. В „Напразни усилия на любовта” (по съвсем пресния прекрасен превод на Валери Петров и под режисурата отново на Леон Даниел) Наум играеше Дон Андриано де Армандо – един от „смешните герои” на Шекспир. Но толкова бляскаво смешен, какъвто той го направи, едва ли някой е могъл да си го представи. За нещастие (или щастие?!), малко преди премиерата Наум си счупи крака. Ами сега? Абсурдно беше някой да го замества. И тогава, мисля, че за пръв и последен път Леон Даниел наруши железните си принципи – да не допуска репетиция в отсъствие на някой от актьорите. И „освободи” Наум за около седмица да си почива вкъщи. След което Наум дойде с гипсиран крак, в инвалидна количка (това си остана и после като решение), с толкова много безумно смешни и находчиви нови открития за ролята си, че всички, включително и Леон, изпопадахме от изненада и възторг. Вместо да се вайка една седмица над счупения си крак, той използвал това време, за да работи на пълни обороти, да измисля неподозирани, ексцентрични неща, които се равняваха на съавторство!
Впрочем, Леон Даниел в книгата си „Пътешествие в театъра” описва подробно в анализите си процеса на репетициите на вече споменатия „Хамлет”. Там присъства постоянно „Д. А.” – съкращението на „Добрият Актьор”, без който е немислим Добрият Театър. Под „Д. А.” Леон имаше предвид Н. Ш. – Наум Шопов. За гениалния Леон Даниел още оттогава Наум Шопов беше еталонът за „Д. А.”!
Слава Богу, че Наум снима много и то прекрасни роли в киното, за да остане неговият талант за поколенията, които не са имали огромната привилегия да го гледат на живо на сцената. Но именно сцената беше неговата стихия. Магнетичното излъчване, което идваше от него към публиката в салона, уви!, не може да се повтори. Мнозина, и то талантливи актьори, навремето се опитваха да го имитират. В обожанието си към Наум те мечтаеха да бъдат като него. После се отказаха, разбраха, че това е непостижимо. Просто втори Наум Шопов не може да има. Затова и загубата му сега наистина оставя огромна, зееща, болезнена празнота.
Дано неспокойният му дух намери покой! Макар че какъв покой за Наум без Театъра!?
Може би, ако „горе” някъде той се срещне с другите големи, които ни напуснаха, ще се получи „компания”, както казваше Леон, и ще има какво да гледаме, когато и ние някой ден се присъединим към тях…
Меглена Караламбова
*
По друг, къде по-радостен повод, вече писах как, когато бяхме млади, съвсем млади, често се питахме помежду си: кого предпочиташ – Наум Шопов или Ицхак Финци? Вярно, че често колебливо допълвахме: или Руси Чанев? Това бяха наши идоли, хора, които ни показваха, че може да се играе и по някакъв друг, различен, магичен и неупотребим от другите начин… И днес, много години по-късно, знаейки колко е хубаво, че има и други неповторимо талантливи индивидуалности в нашия театър, пак винаги там, недосегаемо горе, при първите ми и най-ярки, най-запомнящи се театрални потресения, стоят младежките ми пристрастия.
Наум Шопов излъчваше самота, героично бранене на своята самобитност и особена чувствителност. На сцената беше свръхконцентриран, сам беше свят и пространството сякаш се изкривяваше от силата на художествената му гравитация. Не търпеше лесното, баналното, вече изпробваното. Търсеше, непрекъснато и неуморно търсеше.
Никога не съм бил близък с него и дори бях убеден, че това е невъзможно. Мисля, че човек не бива/не може да общува със своите идеални представи за театър, защото е обикновен смъртен.
Излезе, че дори Наум Шопов е...
„Ecce Naum” бях нарекъл бележките си в „Култура” върху „Последният запис” в Народния театър (режисьор Крикор Азарян). Наум Шопов – почуденият клоун – играеше Бекетовия текст като мъчително пробуждащо се желание да намери поне нещо в живота си, което да заслужава спомена за него. И го намираше – тромаво, бавно, невярвайки докрай, но упорито, някак и смирено, и героично. След това изигра и Крал Лир. И там отново търсеше отговори на невъзможните въпроси за смисъла на живота, за необяснимото устройството на света и човека. Съдбата му даде своя косвен отговор: ролите му в театъра и киното осмислиха не само неговия живот, а и нашия.
Никола Вандов
*
На този свят се явяват малцина избрани, чието превъзходство не потиска, а вдъхновява; чийто талант не буди завист, а радва; чието загадъчно присъствие не напряга, а въодушевява. Наум Шопов беше един от тях.
Огромна благодарност!
Явор Гърдев