Александър Земцов: Различният глас на виолата
- През 1970 г. големият американски композитор Мортън Фелдман написа пиесата “Виолата в моят живот”. Кога виолата стана част от вашия живот?
- Мисля, че това се е случило много преди да се родя, защото майка ми е свирила на виола в оркестър. Така че моите отношения с виолата започнаха твърде рано; майка ми някак ме е закърмила с любов към този инструмент и аз започнах да свиря на виола, когато бях на осем години. Преди това свирих на цигулка само една година. Всъщност, именно благодарение на майка ми имах съвсем различен подход към инструмента. Защото, ако преминалите на виола цигулари винаги са мислили, че са преминали на по-лош инструмент, още от дете аз бях абсолютно уверен, че този инструмент звучи много красиво и има различен глас. Така че, винаги съм имал това отношение към виолата и затова тя днес заема толкова важно място в живота ми. Да си виолист, това не е само професия, това е начин на живот. Виолистът е дипломат, той е винаги на кръстопътя между диригента и оркестъра, в ансамбъла той е свързващата фигура.
- И аз винаги съм се питала защо така са нарочени виолистите като неуспели цигулари. И са обект на високомерни приказки. Помня, веднъж Серджу Челибидаке по време на репетиция, която гледах на филм, каза на оркестъра, че най-важен е средният, свързващият глас в оркестъра, за да станат нещата – вторите цигулки и виолите. Но, в същото време, виолата има и невероятен звуков потенциал. В този смисъл как, според вас, виолата развива звуковото въображение на музиканта?
- Виолата те заставя да се вслушваш, принуждава те да почувстваш, да прозреш може би не толкова ярката и биещата на очи звукова палитра, но тя е тази, която е много интимна, близка до сърцето. Това е такъв инструмент, който винаги изказва някакви лични мисли и чувства, затова често композиторите тръгват към този инструмент късно. Трябва да си зрял човек, за да се вглъбиш по този начин. Трябва да искаш да кажеш нещо от себе си, много лично. И това се вижда и при романтиците: произведенията за виола на Шуман са късни творби – имам предвид “Приказките” за кларинетното трио. Също и при Брамс – предпоследните сонати, които са за кларинет, но също и за виола. Този регистър действително започва да привлича вниманието на зрелия майстор: ти вече не желаеш да показваш каквото и да било, не е необходимо, но искаш да разкажеш нещо лично, със своя глас. Сега се сещам и за известния Концерт за виола на Барток, недовършения, неговия последен опус. Хачатурян също е написал последното си произведение за виола. Ето, и Емил Табаков пише този свой концерт – вече зрял композитор. Много са и композиторите – от епохата на Барока до наши дни (всъщност, 80 процента), които са свирили на виола. Свирили са, защото това ти позволява да бъдеш в центъра, в средата, за която така точно е говорил Челибидаке; с една дума, в центъра на музиката и като че ли в нейната душа. Защото душата на човека, тя не се забелязва, тя не е външност. Външността е това, което виждаме, красиво гримираното, например, но душата ние разбираме, узнаваме, чувстваме по-късно. Виолата е нещо такова – средата, тя е сърцето. Интересно е това, което казахте за Челибидаке, не го знаех.
- Беше по повод симфония на Брукнер, Седмата, говореше на репетиция не с какъв да е оркестър, а с Берлинската филхармония – първият му концерт-среща с оркестъра след смъртта на Караян – имаше такъв малък филм за една тяхна репетиция. Но да се върнем към вас. Вие сте потомствен музикант. Сигурно това е предимство – така да се каже, били сте, когато още не сте били. А после пък, преди да станете само солист, сте били в оркестър, също и камерен музикант. Мисля, че този опит е съществен за солиста – чувстваше се и на репетициите ви с радиооркестъра на Концерта за виола на Емил Табаков, чувстваше се по начина, по който слушахте оркестъра и по който се прибавяхте като цвят, като тембър, като глас, който има да каже нещо. Така ли е, всъщност?
- Безусловно много е важно за всички инструменти. Разбира се, солистът, ако е избрал за себе си солова кариера, той повече от всичко трябва да се посвети на соловите си концерти, но е длъжен да умее да бъде част и от камерния ансамбъл, и от оркестъра... Всичко сме длъжни да свирим. Няма такова нещо, че свирим едни и същи ноти, следователно всичко е лесно и еднакво. С различните оркестри свириш по различен начин, различната музика изисква различни подходи, средства, различни бои. И заради това аз съм много благодарен на съдбата си, че съвместявах в едно и оркестровата си работа, и тази на камерен музикант, и на солист. Стараех се също да поддържам това на някакво добро равнище и да се уча във всяка от тези области. Защото всяка област ни дава нов поглед - в средата на оркестъра, в центъра на ансамбъла, пред оркестъра, всичко може да ти даде нова духовна храна за развитие.
- Говорим за среда, за контекст. Нека да засегнем и виоловия контекст. Слушах ви и си мислех дали не е важно, че сте работили и учили не само с руски виолисти, но и с виолисти с различен тип европейска практика. Струва ми се, че дисциплината на звука е по-различна, звукът е не само чувствен, което за добрия виолист е безспорно постижимо, но и някак обективизиран, целенасочен, пределно избавен от примеси, свива се, разширява се, но ясно артикулира в пространството... Някак не можах да не си спомня, че сте учили и при Табеа Цимерман, например, която съм слушала на концерт няколко пъти.
- Да, всеки педагог влияе. И аз съм благодарен на всички мои педагози. Действително съм се учил при хора от различни направления. При Табеа Цимерман бях, когато вече бях приключил с висшето си образование. Тогава работех като водач на виолите в Лондонската филхармония, и, мисля, че преподавах вече в Гилдхол скул. И затова поисках да се поуча от нея - тя винаги много ми е харесвала като музикант и свирач (при нея струнното изпълнителство произлиза от съвсем различни корени). Тези години ми бяха много, много полезни, защото тя е рядко интелигентна и човек със забележителен характер, доста сдържана. Принципно, тя нищо не е променяла у мен по нейно желание, не е имало нужда да уча нещо отново, но постепенно влияеше на вкуса ми. Тя ми влияеше така, че аз самият исках да откривам в звука си, в свиренето си други неща, не само да е ярко, ослепително и бързо, и здраво, а да имам... Знаете ли, сега си го помислих, че тъкмо тя пробуди у мен интереса към “средата” между много тихото и много силното, там трябва много да се търси в звука. Тя ми даде много и в областта на артикулацията – например, че между кратката и дългата нота има страшно много варианти, много степени... Тя беше човекът, който ми създаде вкуса към търсене на сърцевината в различните елементи. И за това съм й много благодарен, както впрочем съм много благодарен и на друг мой педагог - Елена Ивановна Азол, която целия си живот посвети на гимназията към Института “Гнесини”, а също и на Михаил Кугел, който преподава в Холандия и в Белгия. Те бяха много, много различни. Елена Ивановна е квартетен изпълнител, тя асистираше на Валентин Александрович Берлински (1925-2008 - виолончелист от известния руски квартет “Бородин”, б.а.), а Кугел изпълняваше безброй обработки на виртуозни цигулкови пиеси. Тук включвам и Табеа Цимерман, за която говорих вече. Беше ми много близка идеята да събера разностранен опит, да се уча от толкова различни хора. Всъщност, имам възможност да гледам вече на нещата в музиката и през трите гледни точки на моите преподаватели, и, разбира се, най-вече, през моята лична.
- Как солист с такъв идеалистически възглед за изпълнителското изкуство в днешно време се справя с все по-разпространявания бизнес-възглед?
- Сложен въпрос. Солистът и въобще артистът в днешно време е длъжен да живее със съвремието си и да разбира неговите особености, да усеща какво се случва в света около него. Особено изпълнителите! Ние не можем да се скриваме от всички и там, у дома, да свирим само и понякога да излизаме на сцената с цялата вяра в някакъв идеал за интерпретация. Ние сме длъжни да знаем в какво общество живеем, какви хора идват на концерт и какво е нужно днес за тази дейност. Публиката е различна, различно образована и това също е необходимо да се помни. Ако аз свиря соло, за мен най-главното е да предам енергията и смисъла на музиката на такова равнище, че да бъде разбираема и за човека, който няма музикално образование, т.е., стремя се по яснота изпълнението ми да се приближава до текста, а като изкуство да разкрива повече тайните си, защото музиката в по-значителната си част не се обяснява с думи. А аз много обичам тази част. Тя не се обяснява, не се конкретизира, не се разказва и не се изразява чрез теории. Когато сравняваме звука с цвят или когато говорим за някаква окраска, това са думи, които са родени от въображението на човека. А всъщност, това е просто звук, който, като го пускаме във въздуха, ние трябва да го изменяме така, че хората да се заслушат. А по отношение на бизнеса, в каква посока питате...
- Например, ако искате да изсвирите виоловата соната на Шостакович, а импресариото ви каже, че е по-добре нещо по-леко... Случва ли се?
- Случва се, ако Шостакович е твърде сложен за тази публика; тогава предпочитам да изсвиря някакво романтично произведение, но така, че да „вдигна” публиката с този изпълнителски жест. За мен това е най-важното. Мога да бъда гъвкав в програмите на своите концерти, но по отношение на свиренето – там не правя компромиси.
- Как ще определите концерта на Емил Табаков, чиято световна премиера реализирахте? Изсвирихте го и на фестивала “Мартенски музикални дни” в Русе.
- Много интересен, сложен концерт, развива много солови навици в изпълнителя – за мен това беше огромна работа и огромно удоволствие едновременно. Впрочем, да работиш с Табаков също е голямо удоволствие. Аз прослушах много негови произведения, докато се заема с концерта му, и интересно, че при него се съвместяват различните култури. Чува се и руски корен, бих казал, от Шостакович, но се чува и че е български композитор - духът на времето е в това произведение. Чува се, че това е борба за нашето дело, за класическата музика, за осмисляне на нещата, които правим. Освен това, в този концерт повече, отколкото в някой друг, има много интересни възможности за виолата. Няма аналог с други концерти. Концертите, които съм свирил от ХХ и ХХІ век (а аз съм свирил доста съвременни творби, това е неотменима част от моята работа), не са съдържали такива тънки, виртуозни и сложни моменти за инструмента, който трябва с нюанси да предаде толкова характери. Това е забележителна творба, много ми харесва да я свиря. И още нещо: този концерт развива и самия изпълнител, и слушателя. Той дава възможност на слушателя дълго да се концентрира върху материала. Когато се слуша основната тема и после нейните видоизменения и контрастите в развитието - в това има някакъв възпитателен момент, който ми харесва много. Концертът ми даде много и като изпълнител. И, разбира се, когато работиш с композитора и като с диригент, това е забележително, защото винаги можеш да споделиш някакви идеи. Между мен и Емил постоянно върви този процес на обмяна на идеи и аз виждам веднага какво е необходимо да променя в името на някакви нюанси в партитурата и по отношение на оркестъра. В музиката това е уникалното, че процесът на слушане е зареден с енергия, която дава възможност на слушателя да улови структурата, да намери смисъла. Особено в този концерт беше сериозна задача именно да разкриеш смисъла, а не просто да изсвириш един написан музикален текст.
- Как се съотнасяте с вашите колеги солисти-виолисти?
- Мисля, че колкото повече сме, толкова е по-добре за нашата работа. Никога не съм считал, че моите колеги виолисти са някаква опасност за мен. Напротив, мисля, че ние непрекъснато обменяме опит, мнения и че това е добре и за музиката, и за развитието на нашия инструмент.
Разговора води Екатерина Дочева