Възкресение – извън-редно

 

Приятели. Братя. Сестри. Вярващи и невярващи. Скептици и безразлични. Каквито и да сте, каквито и да сме – с Бог в сърцето или съвсем Безбог – въпреки всички нас и въпреки всичко, което сторваме, Бог Възкръсва. Заслугата не е наша, ако от нас зависеше, отдавна да са замлъкнали камбаните… и все пак е Великден. И на всички някак ни се иска да възкръснем в онзи камбанен зов, идещ в света откъм Осмия ден, възвестяващ единствената надежда отвъд вярата и безверието ни. За нас този Великден обаче е извънреден, той, при цялата си Святост и Неотменност, в Светлината си ще настъпи в една Тъмна Църква. Неговата-наша Църква. За огромната част от вярващите това е драма. Да, тази Светлина „мракът я не обзе”… но как душата да понесе мрака? Думите в този мрак или замлъкват, или излизат, за да раняват – прекомерни, скандални, предизвикателни… нали Прекомерно и Скандално е Неговото приношение и Неговата милост, поради което и злото в Църквата не се поддава на недомлъвки, не може да бъде подминато в естествените човешки оправдания, защото Църквата е Христова и там, ако се помести зло… е Зло. Няма място за сантименти и красота, където грозно се оголва убийство на Бога. Затова приемете тези мои молитвени думи, вместо обичайните Великденски слова за радостта и надеждата. Ако видите смисъл в тях, ако вас също ви боли… помолете се и вие в храма. Дори ако никога не сте го правили – сега е потребно. Бог, въпреки всичко, Възкръсва, милостта Му е безмерна – ще се смили.
 
... Убиват Го.
И къде Го убиват?
Насред Йерусалим.
Защо?
Защото изцели сакатите
и очисти прокажените,
слепите изведе към светлина
и мъртвите възкреси.
За това Той пострада.
Св. Мелитон Саркийски († ок.195)
 
В този наш скверен свят Твоето Възкресение е все по-извън-редно. То само по себе си е такова, пронизало реда на света, проникнало в земния Ад, проходило небесата до Рая, оставило ни празния Гроб като следа, в която да оглеждаме собствената си празнота и да копнеем да я изпълним… Копнежът обаче го попилява вятърът, отнася го в големия свят, а празнотата се изпълва с Неща и в нея остава все по-малко място за Тебе.
Боже.
Прости ни, колкото и това да е вече нередно. Може би иде време, когато ще трябва, като Авраам, някой да се пазари с Тебе за спасението на всинца ни и да брои човеците, в които светлината не е тъмнина. Но това време само Ти знаеш кога ще настъпи, сега обаче не оттегляй от нас милостта си, защото сме все по-самотни и изоставени, далече от Тебе и близо до тези, които Те разпнаха.
Не ни прощавай.
Без вяра – просто.
Кого всъщност убихме?
С вяра – непоносимо.
Боже. Това място, на което живеем, мястото му вече не го познава. Какво и как да направим, за да излезем от него? А какво да направим, за да влезем? Няма към кого да се обърнем.
Продължават да Те убиват и продължаваме. Някои съвсем на дребно, така, между другото… в света и по светски го правим, други - на едро, направо в Църквата Ти. Вместо с пирони, с писалка и подпис, с мастило по пръстите, което никога не изсъхва, подобно кръвта Ти. После ръцете умити. Вход… Светая Светих… Изход. Колко пъти убиващите Те са възвестявали това, в което не вярват?
Воскресе.
И колко още пъти ще го възвестят?
Не могат да възпрат Възкресението, колкото и отново да потапят пръсти в мастилото и да слагат печат върху договора, за който не знаем с кого точно е сключен – подозрението стои – тежка сянка – покров над главите ни. Ако вярваха, мастилото щеше да ги прогаря... но всекиму според вярата. Нищо при нищото… Толкова лесно е да бъде убит Бог. Невидимо.
Прости им, Господи, прости и не ни прощавай, мълчанието е съучастие.
---
Тази пролет е мразовита. Цветя и дървета въпреки това ще цъфнат, ще поникне Творението Ти, неотменно е. Църквата, обаче, която трябва да възвести Твоето Възкресение, е обсадена, затлачени са пътеките й. Къде да денем вярата си? Владиците Ти нямат уши да чуят Твоите думи: Аз съм вашата прошка, Аз съм вашето изкупление. Няма да чуят, Боже, осакатели са, след като са Те предали, сърцата им са окаменели. Не вярват в Тебе, (не)съкрушими са, не знаят какво е това Покаяние. Беззаконията им превишават главите им, а върху тях корони. Не чувстват стрелите, забити в плътта им, нито Твоята ръка им тежи, не могат да изрекат „няма мира в моите кости от греховете ми…” Короните им са по-ценни от Тебе. Кому служат? Ние (не) знаем.
Прости им, Боже, и очисти!
Пастирите лъжовни като камък тежат на шията ни, като още една Рана в Тялото Ти, и в тази рана сме отговорни. Затова Те молим, Боже, приеми молитвите ни – съвсем лично – не през тях, а през нас си, докрай грешните, но копнеещи Те. Научи ни какво да правим, как да изгоним търговците от храма Ти, как да отблъснем далеч от Теб лицемерите. Защото не може така. Не бива да благославят ръце на отстъпилите от Тебе. Някак мерзко е да приемем от тези ръце Благодатта Ти. Затова помогни, Боже, ако трябва, ние да поемем техните грехове, както Ти си поел греховете на всинца ни. Щом те не могат – ние трябва да възвърнем светлината в храма с твоята помощ, Господи, защото Си там и Те има. Заложник Си им, с Тебе заложници сме и ние.
Защото знаехме и преди, Боже, сега обаче Знаем. Затваряхме си очите, предпочитахме да не виждаме, търсехме си оазиси, в които да пием жива вода и ги намирахме. Ти беше там, верните Ти отци там бяха. Сега, обаче, истината ни ослепи, направи ни унили, а трябва да действаме.
Помогни, Боже, и ние ще го направим. Знаем, че възкръсваш, въпреки нас, но за нас, грешните. За отстъпилите, обаче, възкръсваш ли?
Възкръсни, Господи!
В миговете преди Възкресение светлината в Църквата гасне. Кандилата гаснат, гаснат и свещите. Тъмно и страшно.
Процеп към дъното на мрака – очакване на Благодатния огън да се излее и блесне.
Дойди, Господи!