Еволюция на книга
Божидар Манов, „Еволюция на екранното изображение”, АСКОНИ-ИЗДАТ, София, 2012
Получих „Еволюция на екранното изображение” в момент, когато завършвах прочита на „Това не е краят на книгата” от Умберто Еко и Жан-Клод Кариер. Двамата сатири-библиофили бяха успели да освежат изградения от други мъдреци преди тях у мен скепсис към апокалиптичните прогнози. Разсъжденията им само изостриха убеждението ми, че, веднъж родени, феномените на културата не умират, а само се трансформират за нов живот. А кризите са колкото край, толкова и начало на всичко съществуващо.
Естествено беше при получаването на „Еволюцията на екранното изображение” да пренасоча вниманието си от съдбата на книгата към съдбата на теорията. Спомних си тревожните гласове от началото на постмодерността, които пророкуваха, че ни предстои да преживеем епоха на а-теоретизация, че науката едва ли не ще потъне в емпиричните наблюдения. Спомних си, обаче, и по-трезвите предвиждания, че във време, когато отвсякъде се оказва съпротива срещу теорията, има достатъчно основание да се говори и за нейния нов разцвет…
Проблемът е от по-общ характер, но се специфизира при всяка от сферите на действителността. Що се отнася до киното, за своето недълговечно съществуване то притежава много развита теория... Късмет за българското кинознание е, че има автор като проф. Божидар Манов, който в професионалната си подготовка съчетава техническото и киноведското образование – условие, почти задължително за проумяване на кинематографичната поетика и естетика, която в по-голяма степен, отколкото другите изкуства, е обвързана с техниката (Айзенщайн предупреждаваше да гледаме на киното като на изкуство, което се ражда от техника). Дуалната компетентност на проф. Манов се прояви ярко в книгата „Дигиталната стихия”, която отвори нова перспектива за кинотеорията у нас. Но, ако тя е плодоносна в областта на идеите за бъдещата обща теория на екранните изкуства, „Еволюция на екранното изображение” ни въвежда в параметрите на частната теория и още по-конкретно, ако използваме понятие от традиционното изкуствознание - в поетиката на екранното изображение.
Характерно за тази книгата е, че тя се роди през 1997 г. и обобщаваше знанията за кадъра/изображението, кристализирали на основата на аналоговото кино. Сега пред нас е издание, не просто разширено и обогатено в очертанията на предишната проблематика (което често се случва в научните издания), а теория, родена от щастливата среща между еволюцията на самия предмет – екранното изображение и еволюцията на автора. Впрочем, Манов най-добре характеризира особената природа и особената стойност на книгата си: „Започна някак ”самоволно” и непреднамерено да се самоизгражда и разширява към необходимия симетричен анализ на дигиталното изображение и неговата екранна специфика, за да се достигне по логичен и естествен път до най-актуалната съвременна кинопрактика, в това число и активното навлизане на цифровото 3D изображение”. Изборът на понятието еволюция, вместо очакваното революция, би могло да събуди и възражение, но срещу него се изправя добрата мотивация на автора в защита на възгледа, че количествените натрупвания в областта на техниката и технологиите все още не са довели до убедителни качествени изменения в екранното изображение.
Ерудицията на Божидар Манов в областта на новите техники и технологии, включена в осмислянето на новата конкретика, е респектираща. И държа да отбележа - не само върху полето на нашата, а и на съвременната теоретична книжнина за киното като цяло. Тя е изключително необходимо в момент, когато филмовата материя се разпространява върху екрани с невероятно многообразие – от гигантски стени до микроскопични GSM-и, или, както неотдавна се изрази Емир Кустурица, когато Бунюеловата естетика днес живее на телевизионния екран, а киноекранът се насели с американски телевизионни продукти. Към това бих добавила, че по нашите тв екрани напоследък потече технокино, а на класическите екрани се търкалят рошавите небулози на телевизионни, най-често комедийни формати…
Без да си представям, че теорията пряко опложда практиката, все пак вярвам, че „Еволюция на екранното изображение” с нейните богати постановки, стройна логика и изобилие от примери може да помогне в това отношение. Разбира се, най-вече чрез внедряването й в учебната програма на кинематографичните специалности, обезпечено от преподавателската дейност на проф. Манов.
Започнах с това, че не се поддавам на апокалиптични прогнози и сега ще си позволя да завърша с две скромни възражения към автора на предговора проф. Иван Стефанов и към автора на книгата. Не е необходимо да обяснявам, че изключително ги ценя и смятам за авторитети в теорията, какъвто аз не съм. И все пак, не съм съгласна с проф. Стефанов, че авторското кино е в застой или в криза. И тук съзираме парадокс: в момента, когато то се обявява едва ли не за изчезващ вид, броят на представителите му осезаемо расте - достатъчно е да погледнем само в програмата на сегашния София Филм Фест (Кустурица, Дарден, Каурисмаки, Джейлан, Мунджиу, Малик, Фархади…). Но бих си позволила да предложа и друго – да освободим понятието „авторско кино” от обвързаността му с проявите от 60-те години, когато то се роди, и да издигнем в ранг на автори – заради идеите им и естетическите им открития, режисьори като Спилбърг, Лукас, Финчър и др. Комерсиалният ефект на техните филми не би трябвало да пречи. Добре е да оставим в миналото презумпцията, че авторското кино е обречено да се гледа от малко хора… Несъгласието ми с Божидар е от друг порядък. Много би ми се искало да го убедя да изключи филм като „Аватар” от групата на обикновените зрелища и да му признае, ако не естетически качества, то във всички случаи новата сетивна, а, значи, и новата познавателна енергия…