Колебливата идентичност като плашило
Текстът е основан върху изследването „Нагласи на мюсюлманите в България – 2011”, проведено с количествена и качествена методика от агенция „Алфа-рисърч” и Нов български университет в периода март-ноември 2011.
„Колебливата” идентичност на помаците е била досега обект на множество интерпретации: като се започне с фалшификациите и спекулациите с корен във възраждането – за насилствения и масов характер на „помохамеданчването” – и се завърши с новосъздадените „теории” за техния арабски, турски, тракийски, прабългарски произход. Всъщност, именно „колебливата” идентичност поражда версиите за произход, а не обратното, както би било логично да се предположи.
Сред това изобилие от „научни” теории, специфично документалният аспект на феномена „помаци”, основан върху сериозни извори (преди всичко – османските данъчни регистри), остава като че ли по-скоро незабелязан и предназначен за тесни академични кръгове. „Войната” между интерпретациите, захранвана не толкова от научна прецизност, колкото от легендарни представи, най-често обслужващи партикуларни политически интереси, продължава и в нашето съвремие.
Тази „война” рефлектира не само в задълбочаване на „колебливата” идентичност, но и в тенденциозни (отново – мотивирани политически) спорове за самото понятие. Продължават – и в академичните, и в не дотам академичните среди – препирните за правомерния термин: помаци, ахряни, българомохамедани, българи мюсюлмани, българоезични мюсюлмани, родопски турци и т.н.
Резултат от всичко това е все по-задълбочаващата се капсулация и маргинализация на тази културно-религиозна група, както и все по ясно очертаващите се тенденции за изтъкване на собствено етническо самосъзнание.
Периодическите скандали около произхода и идентичността на помаците, разразяващи се в обществото ни, възбуждат непрекъснати страхове – било от настъпление на ислямизъм, към който тази група се счита иманентно податлива (именно поради „колебливата” си идентичност), било от нови „възродителни” процеси. Възможно е тези скандали да са предизвикани преди всичко от неразбиране, но не бива да се изключват и нарочни спекулации, мотивирани политически.
Целта на този текст е да очертае тенденциите в самоопределението на различни сегменти от общността, да анализира – доколкото е възможно – мотивациите за това самоопределение, както и да проследи дали и доколко колебливата идентичност наистина представлява предпоставка за развитие на крайни религиозни течения.
Използвам термина „сегменти”, защото за изследователите на проблематиката са отдавна известни различията между отделните териториални групи – различия, обуславящи диаметрално противоположни нагласи не само в самоопределението, но и в мотивиращите го традиции, обичаи, поведения, степен на религиозност, отвореност към „другите”, именна система.
Изследването „Планината Родопи – усилията на прехода”, проведено през 1997, констатира тяхното самоопределение така: 33% „българи”, 5% „турци”, 62% „други” (българомохамедани, помаци, ахряни, българи мюсюлмани, само мюсюлмани). Въпреки този висок процент „отделна” идентичност, тогава не откроихме ясно обособени характеристики на етнообразуващ процес – именно поради дисперсирането на „отделността”, включващо и немалка доза неразбиране на въпроса за етничността. Освен това, самосъзнанието за „отделност” се носеше преди всичко от елитите, които – още тогава – конструираха или разпространяваха твърде самобитни версии за произход, целящи да „докажат” различността им – както от българите, така и от турците.
В сегашното изследване някои от тези тенденции се запазиха, други се промениха. Очерта се, обаче, все по-отчетлив процес за обособяване на отделен етнос, обхванал не само елитите, но все по-големи масиви от хора.
Сега самоопределението се разпределя по този начин: българи – 26%, турци – 5%, „други” – 69%.
Видно е, че – в сравнение с 1997 – идентификацията „други” се е увеличила с около 7% за сметка на идентификацията „българи”. Далеч не мога да бъда сигурна – на базата на механични изчисления - дали тази тенденция е устойчива. Качествените изследвания, обаче, като че ли потвърдиха нейната (по-скоро) стабилност.
Идентификацията „българи” преобладава в област Кърджали и североизточната част на област Смолян. Като „турци” се самоопределят преди всичко в най-западната част на Родопите и в Пиринско (Гоце Делчев и Якоруда). „Другите” са във всички региони, като най-силно е присъствието им в преходните зони между Западните и Централните Родопи (Велинград, Гърмен, Сатовча, Доспат, Девин), както и в Мадан и Рудозем. Би могло да се каже, че самоопределението варира от изток на запад.
В същата посока – от изток на запад - варира и именната система. Българските имена доминират в Кърджалийско и Смолянско (с изключение на Мадан и Рудозем). Срещат се и немалко християнски имена (особено – в Кърджалийско), което не означава непременно религиозна конверсия. По на запад преобладават мюсюлмански имена с окончания „ов” и „ев” във фамилиите. Още по на запад „ов” и „ев” изчезват, за да бъдат заменени от „чисто” мюсюлмански фамилии.
Разбира се, тези тенденции са очертани най-общо. Различия има и между две съседни села, привиждани иначе като твърде сходни, вътре в едно село, в една махала, в един дом…
По-нататък ще се опитам да прецизирам диференцираното самоопределение, като потърся груповата и личностната му мотивация – в зависимост от региона, от степента на религиозност, от нивото на модернизация, от позицията, която групата/личността заемат в социума.
Самоопределение „българи”
Сред онези, които се самоопределят като българи, би трябвало да откроя малката група покръстени – било при масовите „кръстилки” на Боян Саръев отпреди близо две десетилетия, било като индивидуален избор, продиктуван най-често от желание за интеграция в макрообществото. Част от конвертитите са се върнали към исляма, други са „официално” християни, без да практикуват религиозна обредност. Онези, които продължават да настояват на православната си идентичност, са затаили дълбоко и все по-нарастващо разочарование, че остават неприети, не свои, отхвърлени.
Оказва се, че премахването на мисленото като единствено различие – религиозното - съвсем не способства за интеграцията на помаците, за приемането им в общността на православните българи. Знакът на равенство, поставян традиционно между „българи” и „православни”, в тези случаи не сработва – конвертитите остават чужди, различни, маргинализирани.
Освен по-високата степен на модернизация и желанието за интеграция в макрообществото, хората от Кърджалийско и от Смолянско имат и други (бих ги нарекла - традиционни) мотивации да се идентифицират като българи. В Смолянско това би могла да бъде все още запазената вярност към принципите на дружба „Родина”, чието влияние там е било най-силно, в Кърджалийско – спонтанното диференциране от мнозинствения в този регион турски етнос.
В други региони (най-отчетлива е тази тенденция в Мадан и Рудозем) самоопределението „българи” е задължително придружено от религиозно диференциране – „мюсюлмани”. За разлика от Кърджалийско и Смолянско, където по-често се поставя знак на равенство между „българи” и „православни” – било чрез откровена конверсия, било чрез пренебрегване, утаяване, скриване на „разминаването” между етнос и религия чрез изтъкване на по-скоро атеистични нагласи, в южната част на Централните Родопи религията е важен признак за самоопределянето на общността.
Самоопределението „българи” може да съдържа и престижна мотивация – т.нар. „фасадна” идентичност, която се „употребява” преди всичко след временно или постоянно откъсване от общността – било заминаване в града, било в чужбина. „Фасадната” идентичност е променлива. Честа практика е – когато младите, преселени в града или в чужбина помаци се завърнат в селата си – да обличат традиционно облекло и да „забравят” българската си принадлежност, за да си я възвърнат в колата или в автобуса по обратния път. Променливостта засяга и именната система. Нещо повече – публична тайна са двойните паспорти: с мюсюлманско име за „вкъщи” и с българско – за „навън”.
Към самоназоваването „българи” трябва да отнеса и самоопределението по гражданство. Мнозина от респондентите, които иначе мислят себе си като помаци, „българомохамедани”, мюсюлмани и дори като турци, настояват, че са българи по национална принадлежност, изтъквайки българското си гражданство и местоживеенето си в България.
Така – без да познават в детайли теоретичните концепции за нацията, без да са чели Хердер и Ренан - респондентите ясно разграничават етнокултурната от политическата (гражданската) нация.
Все пак, немалко от онези, които пред нас твърдяха, че се чувстват българи, защото са български граждани, признаваха, че при преброяването са се писали в графа „други”. Обясняват избора си със страха, че „останалите българи” (или – властта) смесват етнокултурна, религиозна и гражданска принадлежност.
Този тип мотивация - доста разпространен, впрочем - е обясняван в някаква степен (все по-намаляваща, за щастие) и чрез страха от нов „възродителен” процес. Възгледът „Ако пиша, че съм българин, може пак да ми сменят името”, е все още актуален, макар и предимно сред по-възрастните.
Именно в този страх мнозина провиждат причината за
Самоопределението „турци”
в най-западната част на Родопите и в Пиринско.
Като турци - освен функционерите на ДПС - се самоопределят и онези, които имат роднини емигранти в Турция. Мнозина от тях, научили турски език вторично, твърдят, че са го говорели „винаги”. Съществуват и „обяснения” за „забравяне” на матерния език:
Защо гагаузите да са българи, които са си забравили езика, пък ние да не можем да го забравим – турския? След като са ни малтретирали, за да не го говорим…
Вероятно „охранителната” функция на турската идентичност, макар и недекларирана, остава валидна – в доста по-ниска степен, обаче, в сравнение с първото преброяване след 1989, когато мнозинството от жителите на общините Гоце Делчев, Якоруда и Сатовча се самоопределиха като турци – поради страх от нов „възродителен” процес. Намаляването на страховете в това отношение констатирахме още през 1997. В момента страховете все по-слабо се артикулират, но в никакъв случай не са изчезнали. Травмата от „възродителния” процес продължава да „работи” на подсъзнателно ниво, реанимирана в немалко случаи от политически интереси – както от българските националисти, така и от ДПС.
Освен „охранителна”, турската идентичност на помаците придобива все повече и престижна мотивация, захранвана от стремежа за принадлежност към голяма, силна, религиозно близка етническа общност. А също така – и от наличието на „собствена” държава…
Въпреки това, дори в Западните Родопи и Пиринско, където е най-ясно открояващо се, самоопределението „турци” не е единствено. Немалко от хората предпочитат да се идентифицират като помаци, без да се срамуват от това название. „Турчеещите” се (съвсем огледален образ на „българеещите” се в други райони) – напротив – го смятат за обидно.
Дори онези, които твърдо настояват на отделната си помашка идентичност, предпочитат близостта на турците, вместо тази на българите. Мотивите им са свързани не само с общата религия (което е валидно при по-възрастните), но – в по-голяма степен – с лошото отношение на мнозинството православни българи и паметта за „възродителния” процес.
Отношенията помаци – турци също се различават в зависимост от региона. Там, където преобладава самоопределението „българи”, оттласкването от турците е най-силно. В „преходната зона” между Западните и Централните Родопи по-близкият „чужд” са пак турците, но с категоричната уговорка: „Ние не сме турци!”
Категорично е оттласкването от турците и в Мадан и Рудозем, където самоопределението чрез религията е най-интензивно. Възможно е това оттласкване да съдържа донякъде и политическа мотивация – в предишните „сини крепости” все повече се налага ДПС.
Интеграционните процеси (информаторът има предвид - с българите) не се развиха. И понеже няма празно място, ДПС влезе в джамията.
Информаторът директно обвинява Турция и ДПС за все по-интензивното използване на религията в услуга на турския национализъм.
Аз съм българин мюсюлманин, а те (ДПС) ме наричат помашки турчин.
А имамът по време на петъчна молитва с 1 200 души ги убеждаваше да се пишат турци. Лично го чух.
Имамът, разбира се, отрече тези обвинения. Други информатори, присъствали на въпросното богослужение, състояло се в навечерието на националното преброяване, обаче ги потвърдиха.
Мнозинството от помаците в целите Родопи (с изключение на част от онези в Гоцеделчевско) се оплакваха от двойно маргинализиране – не само от страна на българите християни, но и на турците. Логичният резултат от това маргинализиране е изобретяването на
Помашки етнос
Той печели все повече привърженици – вече не само сред елитите, но и сред широки масиви население.
Названието „помаци”, наистина, се приема като обидно от част от общността – преди всичко от онези, които се идентифицират като българи или като турци. Други – обратно – не само нямат нищо против да бъдат наричани така, но и привиждат различността си като основание за гордост.
Макар за някои да изглежда парадоксално, повишаването на образователното ниво и модернизацията са фактори, които работят в полза на отделната идентичност. Двата уеб-сайта www.pomak.eu и http://pomakleaks.webs.com/ съдържат солидна информация за историята и съвременното битие на помаците, дискутират различните типове самоопределение, споделят актуални новини. Немалко помашки села имат собствени интернет-форуми, където срещнах доста по-интелигентно и толерантно изказани мнения, отколкото във форумите на водещите ни ежедневници.
Един от най-често употребяваните „аргументи” за „доказване” на отделната идентичност е отхвърлянето на ислямизацията. Изобретателите на помашкия етнос категорично настояват, че предците им „винаги” са били мюсюлмани. Твърдението, че всички теории за ислямизацията са „фалшификация на комунистите”, наваксва престижност по две направления: от една страна, отпада стигмата за „предателството на вярата”, от друга – изобретяването на помашки етнос започва да изглежда като антикомунистически, т.е. демократичен избор.
Ако в началото на 90-те изборът на отделна идентичност не се нуждаеше от аргументация, след това започнаха да се произвеждат „теории” за произхода на помаците, целящи да мотивират отделността. Въпросните „теории” често претърпяват вторична фолклоризация: основани – в повечето случаи – на „обяснения”, „прихванати” от терена, те с различна степен на интензивност се превръщат в „изследвания”, публикувани у нас или в чужбина, които впоследствие се завръщат на терена и започват да циркулират като „истина”, научена от „Книгата”. Имената на авторите (Хюсеин Мемишоглу, Мехмед Дорсунски, Момчил Петров, Петър Япов, Хюсеин Мехмед и др.) не се помнят. Често пъти не се помни и заглавието, а само „Истината”…
„Книгите” очертават няколко „теории” за произхода на помаците.
Според „тракийската теория”, помаците са антично население, населявало полуострова „преди всички останали”. Едните говорят български, научен от славяните, другите – турски, научен от турците.
„Прабългарската теория”, „признаваща” все пак български произход на помаците, обаче, подсказва не толкова разграничение от християнството, колкото отказ от славянството. Акцентът, който поставят изобретателите на тази теория, артикулираща бягството от покръстването при княз Борис, е категоричната връзка с прабългарите, които – единствени – се скрили в Родопите от преследванията на покръстителите и си останали езичници. Сред тях нямало славяни.
Вариант на прабългарската е „волжско-камската теория”, според която ислямизираните още през VІІ век волжско-камски българи през ХІІ век започнали да се разселват и на юг от Дунав, а при Асеневци достигнали до Родопите. Създали помашки анклав, който обхващал Източна Тракия, Родопите, Северна Македония, Източна Илирия и Панония (босненските мюсюлмани).
Категоричен отказ от всякаква връзка не само със славянството, но и с българския корен, е „арабската теория”, която настоява върху арабския произход на помаците, като го извежда от воините на Маслама, останали на полуострова след нашествието през 716.
„Куманско-печенежката теория” също е съпротива срещу българския произход със силно изявено пристрастие към турския. В тази версия помаците се оказват потомци на куманските турци (къпчаци), които, смесени с печенеги, през ХІ в. се заселили в Пиринска Македония и Родопите. Създали Кумано-печенежка турска федерация със столица Куманово, която обхващала България, Македония, Нови пазар, Косово, Босна, Албания.
В тази и в други теории - дори в някои от онези, сочещи прабългарски произход - ясно се откроява тенденцията за етническа общност на балканското ислямизирано население (включително албанците). Въпросът за различието в езиците не винаги се проблематизира, а в случаите, когато това е направено, общата езикова основа се прокламира като турска.
Най-категоричен в това отношение е Мемишоглу, който дори е „изчислил” точните проценти на компонентите, формирали помашкия „език”: 30% украинско-славянски думи (пренесени от куманските турци, живели и странствали из славяно-руските земи), 25% куманско-къпчашки, 20% огузо-турски, 15% ногайски, 10% арабски.
Не бих се занимавала с тези филологически упражнения, ако те не бяха косвено потвърдени от последното преброяване, при което 21,4% от населението в област Смолян не се е самоопределило по език (10,4% за цялата страна).
Когато задавах въпроса - какви са вероятните причини за този резултат, получавах различни отговори: „Това са циганите” (0,4% от населението на областта), „това са неграмотните” и т.н. Нито един от респондентите не заяви, че говори език, различен от българския.
Докато за етноса и езика мненията са противоречиви, хипотезaта за предосмански ислям на Балканите печели все повече привърженици. Тя е доминиращият акцент в повечето от цитираните теории, защото снема стигматизиращото усещане за „предателство на вярата”.
Един от вариантите на тази хипотеза е свързан с „волжско-камската теория” за произхода на помаците, т.е. – наред с предосманския ислям, допуска и българска етническа връзка.
Другата версия не търси българска етническа връзка, а настоява само върху религиозната приемственост. Тя се основава върху съмнителни мюсюлмански паметници в България и на Балканите отпреди нашествието, вече изчезнали или датирани погрешно.
Самоопределение мюсюлмани
Това е втората група (освен помашкия етнос), за която с голяма степен на сигурност може да се твърди, че се състои само от помаци. Нито турците, нито ромите се самоопределят етнически чрез религията. Разбираемо е, че единствената общност, която полага религията като етнодиференциращ белег, са помаците, доколкото именно религията е качеството, отличаващо ги от останалите – от българите и дори от турците, които (в техните очи) полагат много по-малко усърдие в изпълнението на кораническите предписания.
Като мюсюлмани по етнически признак се самоопределят (напълно разбираемо) дълбоко религиозните хора – най-вече представители на духовния елит: имами, учители по Коран и техните семейства.
Изненадващо, никой от тези респонденти не направи аналогия с босненската, официално призната през 1968 „мюсюлманска нация”. Тази липса, на пръв поглед, влиза в противоречие с разпространената иначе хипотезата за единна балканска общност на мюсюлманите. Освен ако направим предположението, че обособяващото консолидиране по религиозен признак има в по-голяма степен вътрешно-общностно, отколкото политическо или дори специфично религиозно съдържание.
Съмнението ми за недостатъчното специфично религиозно съдържание дори в това натрапващо се самоопределение по религиозен признак идва от не особено високата
Степен на религиозност
Тя е констатирана и от количественото, и от качествените изследвания.
Тази тенденция откроихме още в изследването от 1997, когато нивата на религиозност се очертаха като приблизително идентични със сегашните – с леко увеличение през 2011.
Традиционните различия в степента на религиозност в различните региони бяха ясно видими - и тогава, и сега. В Смолянска област, например, като дълбоко религиозни се идентифицират хората от Мадан и Рудозем, а в останалите райони „религиозността е на изчезване” – според областния мюфтия Неджми Дъбов:
Навсякъде е различно. Например в Баните, в Неделино, в Чепеларе религиозността е на изчезване. В Неделино не искат и да чуят за религия.
Мнозина обясняват изчезващата ислямска религиозност в Неделино с активните действия на Боян Саръев за християнизация на помаците, с построяването на черкви и с масираните кръщения на деца и възрастни. Оказва се, обаче, че черквите най-често стоят празни и заключени, особено рвение към изпълнение на православни религиозни практики не се забелязва, а публично покръстените помаци постепенно (в по-голяма интимност) се връщат към старите си традиции. Празниците (и на двете религии) се интерпретират по-скоро като повод за всеобщо веселие, родови срещи, светски забавления, отколкото като специфично религиозна обредност.
Според количественото изследване, 39.8% от мюсюлманите ядат свинско, а 43.3% пият алкохол. Някои от имамите дори се извиняваха, че допускат пияни в джамията, защото било по-добре да влязат на молитва, отколкото да стоят в кръчмата…
Заедно с тази тенденция, отчетливо сочеща към отслабване на религиозността, се развива и друга – в обратната посока. На много места петъчната молитва събира все повече хора, все повече – млади, все повече – със собствен бизнес.
В Сърница – именно по инициатива на бизнесмените – почивният ден е петъкът, а в събота и неделя се работи. Разбира се, водещият мотив за тази промяна може да не е религиозното усърдие, а „спестяването” на един неработен ден…
Колебанието между същинската религиозност и нейния утилитарен (разбиран най-често като показност) аспект може отчетливо да се проследи и в нашумелия проблем с женските облекла и – преди всичко - със забрадките. Факт е, че облечените по нетрадиционен за България маниер жени (с дълга мантия, покриваща цялото тяло, и хиджаб) се срещат в помашките селища все по-често. Факт е, също така, че тези жени са предимно млади. Възрастните се обличат според досегашната традиция: шалвари или бархетна рокля на пъстри цветчета, анцузи, работни престилки, по друг начин са завързани и забрадките – в зависимост от региона.
Разбира се, твърденията, че носенето на забрадки се заплаща от „разни фондации”, бяха винаги изказвани от „другите”: от не-забрадените жени и мъжете им, т.е. светските помаци, от християните, дори (в редки случаи) и от определящите се като религиозни мюсюлмани. С едно единствено изключение, никой не заяви, че познава лично жена, която взема пари, за да се забражда.
Утилитарният привкус се усеща и в отношението към фондациите:
Фондациите раздаваха пари и храни само на техните си роднини. Тук има една бедна жена, вдовица, чисти в училището. Нищо не й дадоха.
(Самата жена, забрадена по традиционния маниер, потвърди думите му.)
Не мисля, че отговорът на въпроса – дали забраждането се заплаща – може да бъде еднозначен. Възможно е в някои селища, с някои семейства да са правени такива опити. Възможно е част от забрадените жени да са получавали пари. В никакъв случай това обаче не може да се каже за всичките.
Най-прецизния синтез на тези колебания направи, мисля, един директор на бюро по труда:
Вече не им дават пари – за облекло, за имоти, за оборудване. Започнаха да търсят работа – значи, няма пари… Експанзията премина. Беше през 2001-2002.
Очевидно е, че проблемът със забрадките е поставен различно на различните места, при различните хора. Също – и в различните периоди, ако се вярва на цитираното твърдение.
Една от учителките (българка, християнка) в Средното общообразователно духовно училище в Русе резюмира различията така:
В Момчилградското училище ходят забрадени, защото там така си се обличат. Те и тук, като идват, ходят забрадени. В Северна България това го няма!
Наистина, в русенското училище видях само едно забрадено момиче. В момчилградското само едно беше без забрадка.
На поредния ми въпрос от какво са мотивирани различията в степента на религиозност, смолянският мюфтия отговори:
След демокрацията в някои общини дойдоха образовани хора, които преподават ислям. В арабския свят образованието е много по-добро.
Това и други подобни твърдения, но натоварени негативно, изказани от противниците на „новите” образовани имами, както и масираната медийна пропаганда за наличие в България на „радикален ислям” ме задължават да дискутирам и възможността за развитие на
Ислямизъм
Доколкото такова развитие се предполага именно в помашките райони – поради „неясната идентичност” на тази общност.
Напълно наясно съм, че инструментариумът на академичното изследване е недостатъчен за идентифициране на „спящи клетки”, на групи, изповядващи и разпространяващи крайни религиозни течения или призоваващи към „промяна на съществуващия обществен строй”. (Използвам тази формулировка, тъй като именно такова е обвинението, предявено на 14.12.2011 от Окръжна прокуратура - Пазарджик към трима районни мюфтии и множество имами, възпитаници на арабски университети, от Благоевградско, Пазарджишко и Смолянско. Обвиненията са по чл. 108 и чл. 109 от НК.)
Не това беше и целта на нашето изследване. Опитахме се да проследим не наличието на конкретни противозаконни действия или подбудителство към такива, а да проверим дали нагласите на българските мюсюлмани изобщо представляват почва за развитието им.
Именно в изпълнение на тази цел включихме в количественото изследване въпрос - кой трябва да решава възникналите спорове? Според 55.3% от респондентите, това трябва да прави съдът. „Възрастните” са посочени от 20.6%, което очертава и дела на традиционните нагласи. Под 10% получават „Аллах” (8.3%), „местните ръководители” (4.9%), „имамът, мюфтията” (4.2%). „Шариатът” – важно свидетелство за ислямистки нагласи – е предпочетен от 0.5%. („Не мога да преценя” – 20.8%.)
На много места, където има повече от една джамия, има конфликт между „старите” и „новите” духовни водачи, който поразително точно съвпада с пристрастията към едното (на Мустафа Хаджи) или другото (на Недим Генджев) мюфтийство.
Различията между „старите” и „новите” имами се състоят основно в отхвърлянето – от страна на „новите” - на традиционния османски ислям с т.нар. „бидати” („нововъведения”: изпълнение на мевлиди, почитане на гробовете на светци, плащане пари на погребение и т.н.). Традиционните практики се отхвърлят не само от възпитаниците на арабските университети, набеждавани като уахабити, салафити и т.н., а и от повечето духовници, завършили висше образование – независимо къде. Разбира се, степента на отхвърляне е различна: едни имами направо забраняват мевлида, други го допускат, но не участват в него, трети (най-често „старите”, но и някои от „новите”, които не искат да създават конфликти) го провеждат.
Търпимостта към „неправилния”, традиционния ислям зависи не от това къде духовният водач е получил образованието си, а от личните качества на самия човек.
Очаквано (както и в случая със забрадките), парите са най-обсъжданият компонент на „радикалния ислям”, уахабизма и останалите „страшни” тенденции. Усилено се коментират заплатите, субсидиите, къщите, колите, телевизорите на „онези” имами.
Нито един от не многото респонденти, според които „уахабизмът се разпространява упорито”, не посочи силната религиозност като възможна почва за такова разпространение. Обратно – и привържениците на тезата за „нахлуващия радикален ислям”, и противниците й – изтъкват силната религиозност като пречка пред каквито и да било крайни течения. И в този случай тезата „ние сме по-вярващи от турците” се артикулира отчетливо.
Не толкова отчетлива, но, все пак, видима е тенденцията за диференциране между „истинския” и „турския” ислям – дори в сферата на образованието. Факт е, че мнозинството завършили в арабските държави духовници са от помашките райони. Турците, разбираемо, предпочитат образованието в Турция. Макар да се пазят от директни сравнения, повечето образовани имами изтъкват предимствата на арабските университети. Възможно е качеството на образованието, влияещо върху религиозните практики, да се превръща все повече в инструмент за наваксване на престижност в сравнение с турците. И в този случай религията (истинската, от първоизвора!) осигурява идентичността на помаците.
Двете плашила, произведени от колебанията в идентичността, се очертават ясно: От една страна, това са все по-отчетливите тенденции за обособяване на отделен, помашки „етнос” – следствие от традиционното маргинализиране на общността. От друга – нагласите за идентификация чрез религията биха могли да въобразят смесвания от различен произход: да привидят стремежа към вътрешнообщностно капсулиране (и той – следствие от маргинализацията) като ислямизъм, салафизъм, уахабизъм, чийто банализиран образ (продукт на друго смесване) е тероризмът.
Сложната динамика в самоопределението на помаците, която следя от много години, показва недвусмислено, че плашилата са взаимно пораждащи се. Разбираемо, всеки опит за асимилация, за външен натиск върху процесите на идентификация – било от българска, било от турска страна – произвежда самозатваряне. Още повече – когато асимилацията има по-скоро официален, служебен характер, а на личностно, психологическо ниво водещото отношение към „тези хора” е маргинализирането им.
Съвсем симетрична (макар, разбира се, не толкова драстична поради, вероятно, липсата на тотален властови ресурс) на „възродителните” практики от времето на комунизма е и политиката на ДПС, която често привижда „приобщаването” като асимилация. И в този случай „приобщаването”/асимилацията се проявяват като по-скоро служебни (привличане на отделни помаци във властта), а на личностно ниво отношението като към „втора ръка хора” продължава. Това е особено видимо в Източните Родопи, където турците са доминиращият етнос.
Малцинственият статут на помаците – както по отношение на мнозинството православни българи, така и по отношение на по-голямата малцинствена група на турците, „междинната” им позиция създават тяхното разнообразно, колебаещо се самоопределение. Въпреки (или поради) историческите превратности в общественото им битие, въпреки (или поради) непоследователните държавни и партийни политики към тях, нагласите им към отделност, към обособяване изглеждат трайни. Тези нагласи, по всяка вероятност, ще растат - пропорционално на апетитите за асимилация от едната или от другата мнозинствени общности. Единственият инструмент за преодоляването им би било гарантирането на свободата за индивидуален собствен избор на идентичност и уважението към желанието им да бъдат различни – без в това желание непременно да се привижда заплаха за националната сигурност. В противен случай размахваните (засега – само медийно) плашила ще стават все по-обсебващи.