Антонио Табуки (1943–2012)

 
“Твърди Перейра” беше първият роман, който преведох. Никой не ми го беше поръчвал, бях влюбена в него от студентка, обикалях с първите му глави на български и плахо ги предлагах тук и там. В тях един затлъстял, застаряващ журналист от вестник без значение, Перейра, седи в августовския Лисабон от началото на една мракобесна диктатура и мисли за смъртта. И покрай мислите си за смъртта, се запознава с един млад, енергичен човек, който го увлича със своя идеализъм и въпиющата нужда на този идеализъм от разбиране и съчувствие. В края на историята с един честен жест в нужния момент Перейра се превръща от поредното тяло, минало по тази земя, в сияен герой, макар и за миг. Докато завършвах превода, едвам виждах екрана на компютъра, защото плачех, а плачех, защото един романов персонаж лежеше мъртъв, а друг го утешаваше, както когато малко дете падне и си удари коленцето: “Няма повече, свърши вече!” Това е, което правеше италианският писател Антонио Табуки със своите персонажи и своите читатели, преди от мартенския Лисабон да отиде при скъпия на сърцето си Песоа (поета, открит за света именно от него): обичаше ги и ги караше да се обичат. Вярвам, че ще продължи.
Нева Мичева