Да се снимаш с камила
„Още нещо за любовта”, България, 2010, 93 минути, режисьор – Магдалена Ралчева, сценарист – Георги Данаилов, продуцент – Станимир Трифонов, оператор - Александър Лазаров, художник – Владимир Лекарски, костюми – Марта Миронска, музика – Божидар Петков, в ролите: Калин Врачански, Симеон Лютаков, Сепиде Делфоруз, Мария Статулова, Велко Кънев, Йосиф Шамли, Димо Алексиев и др.
Награди: 2 на Българската филмова академия – за музика и костюми, за операторско майсторство от 14-ия Бердянски МФФ в Украйна.
Разпространител: А Плюс Синема
В мултиплексите от 16 декември 2011
Това не е коледен филм, но показва чудо. Друг е въпросът, че то е по-близо до спецификата на латиносагите и турските сериали. Едногодишното забавяне на мултиплексната му среща с публиката се оказа ефикасно – неговите открития Калин Врачански и Стефан Лютаков вече са знаменитости от тв сериалите „Стъклен дом” и „Седем часа разлика” и неизбежна зрителска стръв. За потенциалния интерес към него работи дори печалната равносметка, че е последен във филмографията на чародейния Велко Кънев, светла му памет.
Филмът започва с „манифестен” задкадров текст в снежна планина: „Истинската свобода е свободата от избора. Когато няма вече необходимост да правиш избор, когато си избрал верния път и неотклонно го следваш, без да обръщаш внимание на кръстопътищата”. И наистина се опитва да разказва за опциите на избора – през исторически фигури в кощунствено реваншистката 1945 и след това (от днешна гледна точка). Сюжетът поема от въвеждането в игралното ни кино на важната фигура проф. Александър Станишев (създател на модерната българска клинична хирургия, министър на вътрешните работи и народното здраве, разстрелян от Народния съд) и интернирането на младия му асистент д-р Иван Руменов (Калин Врачански) във Варна. Подмяната на автентичния Бургас с морската столица фактически прекъсва строгата достоверност на историята, но пък през фотографа-арменец Дикран с очарователната камила Нерон се възкресява стара градска легенда. Ексцентричният варненски любимец и отчаяният софийски пришелец се сприятеляват – и двамата са свободни в не-свободата. Но в морето Дикран се натъква на мина и хирургията се оказва неспособна да го върне към живота. Това сторва циркаджийската танцьорка Мелвин (Сепиде Делфоруз), появила се изневиделица в болницата с настояване да се оженят незабавно, въпреки че той е в кома...
Не знам откога не ми се е случвало основната линия на филм да започне някъде към края му. В нефелно-сълзливия наратив се прокрадват напъни за остроумие – и чрез присъствието на арменската диаспора (Велко Кънев като колоритен фабрикант с грозна дъщеря или Мария Статулова като многострадалната Дикранова майка), и чрез кръчмарските диалози, и чрез фотографските заигравки с портрета на Сталин... Направо не е за вярване, че тази екранна нескопосаност е написана от Георги Данаилов – един от най-остроумните български разказвачи, при това близък с д-р Руменов... Ето за пример знаменателни реплики: „Мелвин, понякога нещата не зависят от нас. И ти много добре го знаеш” или „Далеч от очите не значи далеч от сърцето”.
Всъщност си е чудо и фактът, че дебютантката Магдалена Ралчева все пак успява да направи от това филм, та макар и по-объркан от син избирател и по-лепкав от захарен памук.
От една страна, „Още нещо за любовта” тематично се вписа в контекста на „Любовта е лудост” м. г., но в онзи на „Златна роза” стоеше ретроградно-блудкаво сред гневните дебюти, „Раци” на Иван Черкелов, „Стъпки в пясъка” на Ивайло Христов и дори на романтичната българо-унгарска пикареска „Прима примавера”. Тоест, той се клати дори върху терена на жанровото кино. Но пък сега има коледен шанс – очевадната му естетическа несъстоятелност би могла да се възприеме и като носталгия по зрителското ни кино от времето, когато се снимахме с камили. А и смятам, че ще привлече „сериални” фенове.