Прекъснатият разказ

 

Имаше един мислител, който твърдеше, че задължително условие на нашето крехко съществуване е постоянно да разказваме за себе си. Ние сме същества, непрестанно разказващи собствените си аз-ности, и поради това сме единствените биологични твари, които имат аз-ности (ще рече, личностни идентичности). Въпросният мислител, разбира се, не искаше да ни убеди, че щом сутрин си отворим очите, търсим някого, комуто да споделяме преживените си житейски истории. Ние наистина много често по желание или нежелание, по неформални или формални поводи даваме гласност (вербализираме) виждания за себе си така, както сме се изградили в жизнените си пътища. Но не ще и дума, че тези изговорени (или написани) истории за това, кой съм, какъв съм, защо съм, са много несъществена част в сравнение с неизказаното, недокументираното и неархивираното разказване, което постоянства в загриженото ти битие.
 
Като скрит партньор на нестихващато ти градене като личност, неявното и неосъзнато разказване за себе си е основание на мисловна стилистика, характер, емоционалност, комуникативна експресивност... В най-елементарния разговор вече (неявно и неосъзнато) си „активирал” разказ за себе си. В най-баналния спомен вече си включил някакъв автобиографичен контекст.
Личната съдба се осмисля чрез разказа за себе си. Разказът не е външно средство, което „внася” смисъл във вече случили се събития. Разказването за себе си е част от това, което си. То не обобщава, а съзижда съдбата ти. Чрез него организираш многообразието на опита и преживяванията си, подреждаш чувствата и емоционалните си нагласи, избираш начините на общуване с другите (не само с онези, които са ти актуални събеседници), включваш се в по-големи разкази – на традициите, на общностите, на институциите, на формирането на ценностни въжделения, на налагането на националните митове. Чрез разказването за себе си се персонализираш, социализираш и професионализираш. В крайна сметка, утвърждаваш поведението си в избраните от теб роли. Ако загубиш наративната способност да бъдеш в постоянна връзка със себе си, губиш и способността да изграждаш личностна идентичност. И както тази идентичност се гради постоянно във и чрез свободен избор на открити възможности, така и разказването за себе си никога не бива да спира. Разказваш за себе си в диалога със себе си; с ближните си; с видимите, невидимите, анонимните и сакралните авторитети; с онези, които осмисляш като твои предци; с враговете си... Разказваш по най-съкровен и интимен начин или правиш това просто, за да отбиеш номера; разказваш тривиално или концептуално; хронологично-описателно, документално, интерпретативно или нормативно-реконструктивно; искрено или фалшиво; пламенно и ангажирано или формално-учрежденски; напрегнато и невротично или емоционално неутрално; разказваш с покаяние в изповедта и молитвата или с нечестиви помисли, когато искаш да измамиш. Но при всички положения, ти си господар на способността си да разказваш за себе си. Когато тази способност ти е отнета, губиш и личната си съдба. Превръщаш се в инвалид и в медицинския, и в моралния смисъл. Точно както ставаш такъв, когато някой ти отнеме свободната воля (и възможността да чуеш гласа на съвестта си) или пък те лиши от мисловните ти способности.
Разказът за себе си неизбежно е селективен. Чрез подбора на биографични събития и „истории” се създава пълнота, единство и вътрешна съгласуваност в разбирането ти за себе си. Разказването задължително сюжетира чрез неотстранимите фикционални елементи, но и чрез сюжетна стилизация на времевата динамика в персоналната ти история. В разказа за себе си е невъзможно да прокараш разграничителна линия между реално и фикционално. Реалните събития съществуват не във фактографска обективност, а в сюжетна временизация. Но това не ги прави по-малко реални или обективни. Колкото по-силно са сюжетирани, толкова по-лесно реалните събития са възпроизводими. Необходимо условие в непрестанния градеж на личностна идентичност е принципната възпроизводимост на биографичните събития и „истории”. Ако условието за възпроизводимост се наруши, руши се индивидуалността на съществуването ти. Като правило, много малка част от възпроизводимите събития са съхранени така в оперативната памет, щото да имаш „свободен достъп” до тях. Постоянното преосмисляне на разказа за себе си в променящите се ситуации на разказване активират различни архиви на дълбинната памет. (Както много други когнитивни способности, паметта също работи чрез разказване.) В ревизиращия се разказ постоянно преоткриваш себе си. Постигаш индивидуалност чрез нови форми на сюжетиране и чрез нови практики и режими на разказване. Но какво следва да се разбира под принципна възпроизводимост на биографичните събития?
На първо място, открита възможност да пресъздадеш и оцениш важните случки в живота ти. Неуспехът в подобно начинание те изважда от равновесие и наранява. Болезнено се ровиш в миналото с усещането, че нещо си загубил някъде по пътя. В ровенето търсиш помощни средства и ги намираш във всичко, което документира и архивира съществуването ти. Когато онова, което не можеш да възстановиш, се окаже, че е подтиснато от самия теб някога много отдавна в персоналната ти история и така насилствено е било забравено, се налага някой да ти помогне във възстановяването на прекъснатия разказ чрез актуализиране на забравеното, което се е превърнало в източник на непоносима душевна болка. Но тази помощ е специален случай и не за нея ми е думата. Принципната възстановимост, за която говоря, се отнася до неограничения достъп до всичко, което съхранява съдбата ти. Без тази документална основа нямаш достъп до себе си.
Полицейският (милиционерският или който и да било друг) разпит също е форма на разказване за себе си. В проведения чрез подходящи манипулативни технологии разпит разказваш за себе си, за да разрушиш себе си. Това, че разпитът травмира, е само следствие от рушителните му ефекти. Най-рушителен и травмиращ е разказът, предизвикан от абсурдния в нелепите си въпроси разпит. На моето семейство е добре известна във всичките й превъплъщения еволюцията на разпита в деветосептемвряшкото общество и затова с основание мога да отсъдя, че технологията на абсурдния разпит като технология за разрушаване на съдби бе доведена до съвършенство в началото на 70-те години от Държавна сигурност. Целият дълговременен процес на разпитване прекъсва тогава, когато вече не можеш да разказваш за себе си, загубил си историчността на своето аз, заличена е възможността да бъдеш всред другите. Когато, вместо непрестанно да градиш идентичност чрез свободен избор и свободна воля, си принуден да приемеш отредената за теб от разпитващите готова и веднъж завинаги фиксирана „идентичност”. Разпиват те тъкмо за да смачкат нещо, което по дефиниция в деветосептемвряшкото им общество не бива да съществува – свободното градене на идентичност.
Разпитът в това общество бе доведен до съвършенство, когато стана част от рутинната репресия – от репресията като всекидневие. Репресията в деветосептемвряшкото общество е по дефиниция безсмислена, ако не разруши съдбата ти. Репресията не бе мярка да бъдеш вкаран в правия път, каквито бяха другарският съд или мъмренето. Тя бе начин да ти се каже, че ти повече нямаш място в това общество и следователно нямаш право да съществуваш, макар да ти е оставена възможността биологически да преживяваш. Репресията трябва да те превърне в никой, като те заличи на първо време от всички възможни „номенклатурни регистри” на обществото (и така, от гледна точка на социалната логика, те направи „перфектната без-личност”), а след това (при случай) да унищожи и произведената от самия репресивен апарат документация по заличаването ти. Известно е, че повечето от делата на репресираните са унищожени. Но в не малко случаи (такъв е и моят) са съхранени протоколни данни, съпътстващи процедурите във воденото дело. В тях има много показателна информация, която ни казва много за технологията и траекторията на унищожаване на човешка съдба.
От началото на съзнателния си живот знаех, че съм от онези, които „по предпоставка” нямаха право да съществуват в деветосептемвряшкото им общество. Разпитът трябваше да ми каже, че на нищо повече от биологично преживяване нямам право. И ако не призная греховете, в които съм обвиняван, няма да имам и това право. А греховете наистина звучаха повече от безсмислено – на 17-годишна възраст трябваше да призная, че съм виталист във философските си възгледи за биологията, че съм привърженик на Шопенхауер в моралния си светоглед и, в крайна сметка, че съм враг на народната власт.
Запазените данни в унищожените през 1989 г. материали по моето съдебно преследване и дело са кратки, ясни, протоколни. По-важни са ключовите думи. Те откриват сериозно пространство за интерпретация. Оперативният период е девет месеца. Добре ги помня. Имаше поне двадесет мъчителни разпита. Помня един, продължил повече от шест часа. Понякога един и същ нелеп въпрос се повтаряше от разпитващия десет пъти. Изнемощяваш. Тресеш се, започваш отначало да стенеш и скимтиш, после неудържимо ревеш. Когато видят, че наистина не си вече способен на членоразделна реч, разпитът спира. Чувстваш се съсипан. Искаш да признаеш всички грехове, които ти приписват (макар и те да са с много мъгляви и откровено глупави формулировки). И започва тягостното чакане на новия разпит. Понякога след три дни, понякога след три седмици. Не трябва да развиеш чувство за периодичност, ритмичност и монотонност в провеждането на разпитите. Такова чувство вероятно успокоява, сваля част от напрежението. В промеждутъците между разпитите „загрижени” твои другари ти съобщават, че и тях са ги разпитвали за тебе. Само че са ги питали не за витализма и Шопенхауер, а дали се интересуваш от сведения за секретни поделения и от възможности за подривна дейност. И си задаваш въпроса: нима искат да те съдят като диверсант? И имаш готовия отговор: колко много мои роднини и близки на семейството ми са съдени след девети като идеологически диверсанти. Та нали и псевдонимът ми, който откривам в малкото запазени данни от разпитите, е „идеологът”. Чувстваш цялата самота и безнадеждност на света. И единственото, което може да те утеши, е, че остава все пак възможността да свършиш веднъж завинаги със себе си. И все повече го желаеш през безкрайните девет месеца на разпити. Поне две години след последния разпит очаквах всичко да започне отново. Не мисли, че ще можеш някога да възстановиш съня си. Не се надявай, че някога ще можеш отново да мечтаеш, да имаш пориви и страсти. Много от теб вече е убито.
Делото е спряно еди-кога се, четеш в запазените данни. Но репресията вече е постигнала целта си. Нормален (в клиничния смисъл) човек никога повече няма да бъда. Обявена е филтрация. Комисията ми обясни, че това означава „пречупване”. Аз съм поел вече единствено останалата ми възможна роля на перфектния никой. Разбира се, следенето продължава, защото все още съм обект на „оперативен интерес”.
В безкрайния деветмесечен разпит, отговаряйки на нелепите въпроси, разказаното така те деформира, че единственият начин да се освободиш от него е като го забравиш. Това е естествена (биологична) реакция. Но желанието за забрава е подвеждаща илюзия. Забравата има жестоки последствия. Рано или късно ще установиш, че изчезналата на пръв поглед травма се завръща много по-болезнено. Когато се опиташ да възстановиш прекъснатия разказ за себе си, разказваш за болка по нещо, което безвъзвратно е загубено от тебе. Фактически, това е задачата на логически безсмисления и психически сломяващия те разпит. А най-изпитаното средство е технологията на повтаряне на един и същ въпрос в продължение на два часа; заплахи, че ако не признаеш, започва публичен (разбирай показен) съдебен процес. Той трябва да прекъсне нормалния процес на разказване и с това да унищожи автентичността на твоя начин да бъдеш в света. Изтръгнатият с принуда недействителен разказ за теб не е случайно събитие, мимолетен епизод, нещо външно за душевния ти живот, което можеш да оставиш там някъде в подземието, в което са те разпитвали.
Как можеш отново да намериш себе си и да подновиш решително истинския разказ за себе си? Никак. Технологията за унищожаване на съдби затова е перфектна, защото почти не ти оставя шанс да сториш това. Традиционната психоаналитична процедура на спомняне на забравената история тук не работи. Ти не си забравил онова, което си разказал, за да сподавиш болката чрез ре-актуализирането му. Ти си загубил себе си в чуждата интерпретация, натрапила ти приготвената за теб от разпитващия „идентичност”. Необходима е следователно не провокация, за да възбудиш спомен, не авто-интерпретация за възстановяване на травмиралата те история, а по-скоро осмисляне на чуждата интерпретация, която е иззела наративното градене на идентичност. А тя, чуждата и наложената ти интерпретация, с която си преживявал десетилетия, е в унищожените материали по делото ти. Там е документиран и протоколиран прекъснатият разказ на смачканото ти съществуване. Не, това не е архиварски интерес, а шанс да срещнеш отново себе си. Унищожаването на материалите е не поредната, а последната подигравка на деветосептемвряшкото им общество със съсипаната ти личност. Не ти остава друго, освен да не се обръщаш повече към безсмисленото си съществуване в една безсмислена страна.