Наградата Гауденц Б. Руф
Проклятието на консенсуса
Конкурс за Наградата „Гауденц Б. Руф” за ново българско изкуство. Изложба на номинираните художници в галерия „Райко Алексиев”, София, 3 - 23 октомври; галерия „Графит“, Варна, 27 октомври -10 ноември 2011.
Категория „Млади творци”: Станимир Генов, София; Зоран Георгиев, Гевгели/София; Викенти Комитски, София; Димитър Шопов, Пловдив; Коста Тонев, Пловдив/Виена, Ив Тошайн, София/Виена; Десислава Унгер, София/Виена. Награда: Миряна Тодорова, София/Ню Йорк.
Категория „Утвърдени творци”: Иво Бистрички, София/Бургас; Петер Цанев, София; Вероника Цекова, София. Награда: Самуил Стоянов, Добрич.
Конкурсът „Гауденц Б. Руф” вече по традиция предизвиква интерес - от страна на художниците заради наградата, а от страна на публиката заради селекцията. Призът се утвърди като едно от признанията за артистично развитие през последните години.
Спомням си едно от миналитеиздания, когато Самуил Стоянов участваше с кофи, пълни с керамични звезди. Това беше не толкова отдавна, преди той да се утвърди като автор на контекстуални творби, позоваващи се на цитати, силно производни на произведения от наследството на концептуализма. Обектите на Самуил напоследък притежават особена бленда на стерилност по отношение на материалността, което създава впечатление за отдръпване от физическия допир с творбата. Преминавайки транзитно през различни екологични и културни теми, той много често основава стратегиите си върху парадокса. По отношение на културните референции в работите му, изпъква определено желание да се покаже ниво на осведоменост, разбираемо предимно за професионалната публика. Вероятно по-широк кръг публика остава съблазнен от хумористичната страна на творбата, но донякъде изключен от определени аспекти на комуникация.
Стратегията на позоваване, цитиране, рециклиране и т.н. е вече цяло направление в съвременното изкуство.Никола Бурио, например, се спира на този феномен на съвременната култура, коментирайки работата на художници от средата на 90-те години като опит от тяхна страна да изградят нови взаимовръзки в културната среда, където художественото произведение по-скоро се включва в мрежа от знаци и означаване, отколкото да се отстоява природата му на автономно творение на изкуството. В този смисъл, изкуството продуцира нова картография на знанието - то не се разглежда като креативен процес, а по-скоро като навигация, като изходен портал към много възможни наративи. Ето защо критерият “вече направено” или “вече видяно” не е валидно оръжие нито против, нито в защита на постмодерното художествено произведение и единствено дава повод за спекулации и в двете посоки. По-същественият момент е по какъв начин художниците артикулират знанието за културата.
Така или иначе, като че ли времето на цитата сам по себе си вече преминава в по-комплицирани разновидности. Стои и въпросът доколко експлоатирането на този подход навлиза в определени конвенции и доколко става дума само за интелигентна шега; успяват ли художниците да достигнат до границите на съществуващите дефиниции за изкуство.
По този повод не разбирам защо Коста Тонев е останал на заден план в конкурса, когато той успява с, общо взето, простички средства да създаде неимоверно много културни връзки и интерпретации на един визуален символ. Във видеото си “Две неща, които трябва да бъдат свързани” той набърква културна антропология, сакрално, кич и мода, докато интервюира Микеланджело Пистолето. Дискутирайки формалната прилика на логото на фондация “Пистолето” с украсата на чифт обувки, разговорът активира няколко режима на съществуване на един визуален знак и серия спекулации със социалното и естетическото му функциониране. Той дори се промъква до темата за възвишеното, като, разбира се, постоянно хлътва обратно в плоското и дори най-тривиално измерение на визуалното – декорация на грозна обувка.
Не отричам достойнствата на призьора или на останалите участници в конкурса. Фактът, че са допуснати до този кръг, вече е отличие. Но тук изпъква пълното размиване на границите на категорията „утвърден”и „млад” художник. Ако изходна точка са художествените произведения, а не възрастовите граници, Коста Тонев и Станимир Генов са способни да генерират много повече смисли и да мотивират идеите си обектно и формално в сравнение с една не малка част от конкурентите си, без значение от категорията.
По същия начин намирам, че и Станимир Генов остава системно недооценен. Вероятно защото е твърде херметичен като характер и като изказ - както за професионалната публика, така и за по-широката. Според мен, достойнство на неговата работа е, че използва различни медии и методи на изказ, опитва да изследва проявленията на преживяването, да експериментира с нестабилността на апарата на възприятието и да обхожда размитите граници на феномените като вътрешен процес.
Последните двама автори с техните много различни подходи спокойно оспорват отличието на Миряна Тодорова, която дебютира в България с това си участие. В творбата, за която бе наградена, има нещо свежо и налудничаво, което присъства и в другите акции и намеси, реализирани от нея в градска среда, но, от друга страна, има също твърде много близки аналози с предходни художествени практики, както и с работи с по-тесен диапазон от значения от тези на някои нейни колеги. При всички положения, тя безспорно е любопитен творец, който рано или късно ще оправдае наградата, но не мисля, че това се случи в този конкурс.
Връщайки се обратно към темата за използване на натрупванията на културата за миксиране на нови теми и дискурси, не мога да не спомена проекта на Димитър Шопов. Попълвайки биографията на фиктивния художник Гавазов, той борави по много находчив начин с различни комплекси на българската художествена история, например, с липсата на ъндърграунд и авангард през определени исторически периоди. Tекстовете са тънко иронични към провинциалността на сцената, към живота тук и към терзанията и страховете на художника. Ценното в псевдонаучната възстановка на Димитър Шопов е рефлексията на поредица от културни факти, като по този начин компенсаторно се попълва неслучилата се българска история. Краткия период, в който Гавазов “пребивава” отново в България, e описан с виртуозно абсурдистки детайли като образ на български художник, окован от локалния характер на българското изкуство, а появата му на международната сцена e изблик на мегаломански мечти. Биографията на Гавазов e придобивка почти толкова за нашата арт сцена, колкото и за литературата.
Очевидно е, че конкурсът за наградите Руф e подвластен на много фактори, които в крайна сметка посочват победителя. Не е изненада за никого, че разпознаването му тук е рожба на общи или лични психологически процеси. Например на това колко художникът е симпатичен и комуникативен или не, доколко членовете на журито имплицират личните си взаимоотношения с него върху оценката на творчеството му; на принципа на антагонизми вътре в журито, както и на лични предпочитания на неговите членове към определени художествени практики, които са всичко друго, но не и неоспорима територия. Освен това, съществуват и други фактори, стоящи извън художественото произведение, наречени компромиси.
Вера Млечевска
Разговор с Гауденц Руф
- Вече пет години в България се провежда конкурс за награда, носеща вашето име. Какви бяха първоначалните ви цели? Удовлетворен ли сте от постигнатото?
- Моите цели бяха няколко. Първо, да предложа допълнителна платформа на българските артисти, както и финансова подкрепа за тях. Второ – да ги популяризирам извън страната им, канейки чуждестранни съдии за оценители. Трето – да дам пример като спонсор на събитие в страна, където почти няма такива. Първите две цели вече бяха постигнати до някаква степен. За третата може би е твърде рано да се каже все още.
- Какъв потенциал виждате в българските художници, създаващи съвременно изкуство? Как определяте нивото им спрямо световната артистична сцена?
- Българските артисти имат същия потенциал и ниво като тези, в другите страни. Разбира се, България е сравнително малка страна и условията на средата не са най-добрите. Затова този потенциал често се пропуска.
- Една от целите ви е била да помогнете за популяризирането на българското съвременно изкуство зад граница. Случи ли се това и по какъв начин?
- Резултатите от конкурса стават публично достояние в каталога и на уебсайта на наградите. Имената циркулират в глобалната мрежа. Чуждестранните членове на журито научават за тях и вече са канили няколко от финалистите в конкурса да участват в техни изложби. Невероятно е да се види колко често след това имената им се появяват в експозиции в страната и в чужбина.
- Имаше ли нещо, което да ви изненада приятно/ неприятно при организирането на конкурса през годините? Срещнахте ли проблеми и пречки и какви?
- Позитивна изненада беше големият ентусиазъм и подкрепа от страна на голям брой приятели и съмишленици на проекта. Като негативен бих определил факта, че инфраструктурата на изложбените зали не е достатъчно добра, което ни принуждава да импровизираме постоянно. Докато в кръговете от художници бързо беше забелязан този нов инструмент за популяризиране на изкуството в България, от страна на официалните органи доскоро нямаше никаква реакция.
- Какъв тип съвременно изкуство подкрепяте в конкурса? Какви са критериите ви при оценяването на произведенията?
- Аз съм един от шестте члена на журито. Тоест, не само моето мнение има значение. Лично аз не се ограничавам само до специални видове/техники в изкуството – например, рисуване или видео изкуство. По принцип търся смисъла и идеята, посланието, което седи зад произведението и дали то е представено по приятен за окото начин.
- Как избирате членовете на журито? Притеснява ли ви фактът, че напоследък се говори за „предвидимостта” на наградените?
- Начинът, по който е организирано журито, е, че трябва да има еднакъв брой българи и чужденци, които участват в него. Трябва също да има баланс между половете, както и представители и на новата, и на старата генерация в изкуството. Сред българите целя да подбирам експерти от различни области на съвременната арт сцена. Чуждестранното жури е подбрано поради разбирането и интереса им към българското изкуство, което също е трудно откриваемо. Както знаете, има ротация - членовете на журито не журират повече от две години. Това, което се говори за предвидимостта, са слухове и подценяване на тежестта на гласовете на чуждите членове на журито, които не са част от българската арт сцена и съдят произведенията през призмата на външен за средата специалист. Този вид слухове изглежда е типичен, съдейки по факта, че в България често се разнася информация, с която се спекулира.
- Следите ли какво се случва с наградените в конкурса художници? Помага ли, според вас, наградата за реализацията на младите художници?
- Интересувам се от още по-сериозното развитие на артистите-финалисти и се радвам да видя, че много от тях продължават да ме информират за работата си. Сигурен съм, че наградите подпомагат кариерите им най-вече благодарение на провокацията, която се явява този конкурс, като стимул за креативността им. И все пак – най-добре питайте тях.
- Доколкото зная, имате колекция от български произведения, формирана още през 1990-те. Какво включва тя и попълвате ли я през годините до днес? Имате ли желание да я покажете в изложба пред българската/ чуждестранната публика?
- Започнах да колекционирам българско съвременно изкуство, когато пристигнах в България като посланик през 1995 и продължавам и до днес. Колекцията ми включва около 40 различни артиста. Получавал съм предложения да ги изложа в България, но все още нито един от проектите не се е осъществил.
- Как гледате на факта, че в България няма пазар за съвременно изкуство? Може ли, според вас, той да се стимулира и как?
- Факт е, че не са много хората, които купуват съвременно изкуство в България. За да се промени това, има нужда от по-добро образование в областта на визуалните изкуства във всички аспекти. Освен това, вашата страна има нужда от добри примери на колекционери, които да повлияят на заможните хора да действат също в тази насока.
- Защо, според вас, няма интерес от страна на български меценати да подпомогнат този тип изкуство? Надявахте ли се вашият пример да ги провокира?
- Да, все още имам надежда, че някои българи ще забележат и последват примера ми. Очевидно, обаче, съвременното изкуство не винаги е приятно и лесно за разбиране, но може да е също така трудно и предизвикващо интелекта. За да приеме това, един човек трябва да има открит, ярък мироглед и да се отърве от предразсъдъците и ограниченията на мисълта.
- Как виждате отстрани проблемите в българската културна реалност? Какво, според вас, е водещо и какви промени биха подействали стимулиращо?
- Във всяка страна човек може да направи разлика между „популярната” или масовата култура, от една страна, и по-елитарната, от друга. В България влиянието на втория вид отслабва в днешно време. Причини за това могат да бъдат объркването на хората след падането на комунистическия режим и навлизането на капиталистическите порядки, материалните трудности за много интелектуалци и може би „изтичането на мозъци”, което афектира България дори повече от останалите източноевропейски страни.
- Предполагам, че създаването на награда за съвременно изкуство в България е свързано с определена мисия. Кога ще приемете тази мисия за изпълнена? Какво бихте предприел след това?
- Идеалната ситуация би била, ако има процъфтяваща сцена на съвременното изкуство в България, която може да се поддържа самостоятелно и да привлича много чуждестранни посетители и почитатели. Но, съдейки по това какво е положението сега, за да се случи подобно нещо, трябва да дойде ново поколение с различен мироглед и възпитание. Така че се съмнявам, че мога да доведа докрай такава мисия. Още повече, че не съм и толкова млад. Някой ще трябва да поеме щафетата от мен.
Въпросите зададе Светла Петкова