Карта на безкрайните предели
Кристофър Марлоу. „Тамерлан Велики“ (Tamburlaine the Great). Превела от английски Евгения Панчева. ИК „Колибри“, 20 лв.
От днешна гледна точка, не е леко да си англичанин, съвременник на Шекспир, и да пишеш пиеси. Повечето имена от всъщност смайващото изобилие на драматурзи в ренесансова Англия – Кид, Уебстър, Мидълтън, та дори Бен Джонсън – днес са слабо познати извън кръга на специалистите. Кристофър Марлоу като че ли е донякъде изключение. Отчасти – заради легендата, създала се около скандалния му живот, мистериозната му смърт и възловото му място в конспиративните теории за „истинското“ авторство на шекспировите пиеси. Отчасти – заради безспорното му литературноисторическо значение и разпознаваемото влияние върху „барда“, засенчил впоследствие съвременниците си. Но и защото самото му творчество се откроява – с размаха си, с полета на фантазията и с могъщия начин, по който улавя неистовия ренесансов zeitgeist.
„Тамерлан Велики“ е трагедия, приблизително основана върху живота на тюрко-персийския завоевател Тимур, но образът на нейния протагонист израства като един от най-запомнящите се титанични герои на английската ренесансова драма – онези герои, които в литературознанието обикновено се наричат overreachers (от to overreach - “надминавам“, „надхвърлям“). Този тип титани – харизматични, неистови, постигащи безумно могъщество миг, преди да се сринат в бездната – са една от емблемите на ренесансовия хуманизъм. Последното може да звучи странно, тъй като бесният кръволок от пиесата на Марлоу трудно се свързва с популярните асоциации на термина „хуманизъм“, но е така. „Тамерлан Велики“ изкарва на сцената един такъв титан, надхвърлящ всички граници на човешкото, изведен до предела на мислимото. Това е завоевателят, притежаващ неистов размах: „Ни земя, ни въздух не побират / безкрайния предел на Тамерлан“ - така казва героят, миг преди да прониже с меч собствения си син. За да очертае този безкраен предел, пиесата се нуждае от сходен по характера си размах в контекста на ренесансовата драматургия. И го постига - „Тамерлан Велики“ се носи шеметно по сцените на елизабетинските театри, руши традиции, възправя нови стълбове на писането и постановката, гради една вихрена империя на театралното зрелище. Начинът, по който го прави, е преди всичко чрез езика. Защото и драматургията, и характеризацията на персонажите в „Тамерлан Велики“ са малко небрежни – действието изостава зад речовитите си герои, а те, на свой ред, бързо се сливат един с друг (например, не е ясно защо са нужни цели петима „персийски благородници“, след като двама ще свършат същата работа). Но езиковата стихия, която постига Марлоу, е онова, което твори неговия драматургичен свят. „Тамерлан Велики“ директно, със собствения си титаничен размах създава и канонизира зрелия поетически език на английската ренесансова драма. Това не е просто езикът на неримуваните петостъпни ямбове, това е онзи език на фигуративното изобилие, на ярката визуалност и смайващо богатата ритмика, който гради светове на сцената.
Един немаловажен аспект от това езиково сътворяване на света у Марлоу е неговият географски размах, шеметното препускане из всякакви смътно разхвърляни по картата градове и страни. Персия, Мароко, Грузия, Индия, Нубия – географската карта, жадно привлякла погледа на ренесансовия европеец, се разтваря и очертава внезапно разширилия се свят, огромен и така привлекателен. В предсмъртните си мъки Тамерлан гледа картата и съжалява за едно: че ще умре, преди да е завладял всички непознати земи. Ето ви zeitgeist!
Естествено, че едно, толкова разчитащо на езика произведение, неминуемо изисква много от своя преводач. Пред Евгения Панчева са стояли ред предизвикателства: как да постигне необузданото темпо на оригинала, но в съчетание с пищната му фигуративност; как да запази колорита му, но без да го архаизира прекомерно; как да намери лек за четене изказ, но без да изгуби естествената неравност на суровото, младо слово на Кристофър Марлоу. Резултатът е повече от впечатляващ, както изобщо е впечатляващо постоянството на Евгения Панчева в превода на английска ренесансова литература. След преводаческия размах на Александър Шурбанов, за Евгения Панчева май остава последното титанично предизвикателство от така богатата съкровищница на тази епоха. Не смея да му кажа името, но почитателите на Ренесанса със сигурност се досещат.