Размахването на пръст, за да бъде поставен някой на мястото му, беше специалитет на “критическата интелигенция” от времето на социалистическия реализъм.

Така наречените творчески съюзи имаха, освен другите си многобройни функции, и тази да държат в “зоопарк” (вж. Павел Васев, „Енциклика на празното пространство”, в. „Култура”, бр. 34) питомците си, за да ги контролират. Контролът се извършваше на различни нива - от добродушно потупване по рамото, съпроводено с “добър” съвет (за по-младите и неориентираните), до раздаването на присъди от страниците на „Литературен фронт” от лица като Богомил Райнов (за съзнателно прегрешилите).

Ще направя незаслужен комплимент, ако сравня Павел Васев с Богомил Райнов, който беше комплексна фигура и освен че можеше да мисли със собствената си глава, имаше ерудиция и талант. Всичко това не може да се каже за Павел Васев, по повод на когото пиша този текст.

Езикът и тонът на този “критически” контрол бяха силно разпознаваеми за всички, и четящи, и нечетящи, и послушни, и непослушни, и смели, и страхливи. Това е езиковата кодификация на идеологическия партиен апарат, за да не би някое щраусче да си помисли, че може да лети, вместо да тича.

От 22 години живеем в демокрация. Какво се случи в нея и какво не, е друг въпрос. Тук ще посоча само свободата на хората, които се занимават с изкуство: свободата на пишеш, да четеш, да поставяш, да снимаш, да излагаш, да композираш свободно. От тази свобода именно се пораждат и писания като тези на Павел Васев.

Вече няма с кого “да свождаш” мисленето си и преценката си. Налага се да знаеш и да разсъждаваш в тъмната камера на главата си, налага се да разговаряш с гнева и липсата на толерантност в сърцето си.

Хората, свикнали да се позовават на партийни критерии, се оказаха неподготвени за новия шарен свят. Оказаха се неориентирани, объркани до степен, в която не могат да го признаят дори пред себе си. Затова и развиха инструментариум за прикриване на тревожността си, родена от дефицита на “съдната си способност”. За тях светът продължава да се дели на две: свои и чужди, в това разделение единствено те безпогрешно продължават да се самооткриват. “Своите” са като мен, “чуждите” не са като мен. Тази тиха война отравя на първо място самите тях, а впоследствие и околните - в случая, читателите на пресата за култура.

Смелостта да признаеш неспособността си да преценяваш не е нещо очевидно и се среща рядко. Ако пък я нямаш, какъвто е случаят на Павел Васев, това ражда недоразумения от типа на двата му отговора на Стефан Попов (бр. 30 и бр. 34) на страниците на вестник „Култура”.

Първото недоразумение е, че Павел Васев не допуска разговор за това, дали драматургът на Народния театър е направил най-добрия избор с поканата на авторката Арлет Ричи.

Второто недоразумение е, че си позволява да се засяга от критично отношение към постановката на Арлет Ричи. Да признаеш свободата на различното мнение се оказва непосилно.

Трето недоразумение е, че се опитва да бъде литературовед, философ, драматург и... най-вече онова, в което, според познатия проективен принцип, обвинява опонента си Стефан Попов - активен ползвател на интернет информационни източници. За съжаление, Павел Васев е толкова литературовед и философ, колкото Сталин е бил “большой ученый”.

Не е важно кое какво е, важно е кой е с нас и кой е против нас. Критикуват ни? Ще им дадем да разберат. С основание или не, тръгваме да бием родителите на момченцето, набило нашето дете. А още по-добре - саморазправяме се с политически аргументи.

Четвърто недоразумение е позата на Павел Васев в ролята на разгневен възпитател. Не му отговарят на въпросите и твърденията, чудесно, не признават грешките си, не се разкайват, не млъкват и не се крият в миша дупка. Още по-чудесно. Почти сме на път да им дадем да разберат.

Само че ние, читателите на пресата за култура, все по-малко разбираме, господин Васев! Налице е необоснован гняв там, където очакваме да намерим аргументация. Като в психодрама се разиграва сцена на унижение на опонента поради нетърпимост. Нетърпимост към онези, присъщи на опонента му характеристики, които автоматично го класират в лагера на чуждите. (Защото Павел Васев е положил по-голямо усилие да проучи Стефан Попов, отколкото е положил да защити избора на управлявания от него театър – не че това е необходимо.) Същевременно, пред публиката се разиграва друга сцена - тази на собственото самоунижаване. Гневът и демонстрацията на презрение не могат да прикрият това, че той се движи на автопилот. Може и да има пътници в този самолет, но сигурно с тях Павел Васев си говори отсам публичността.

Всичко това днес е безобидно. Но картината е грозна. Защото ни показва колко трудно ни е да живеем едни с други, да разпознаваме и уважаваме другия, различния, направилия различен избор. Колкото и да прикрива Павел Васев своята принадлежност към един изчезнал свят, колкото и да подхранва себе си с игри на “преценка”, мимикрията му на съвременен критик никак не е убедителна.

Дори само заради тона и интонацията, които го издават. И бих добавила - които го изчерпват.

Ще спра дотук. Ще оставя критиката на съдържателната част на писанията на Павел Васев на колегите си, които сигурно няма да закъснеят да се възмутят от недоразуменията по повод статията на Стефан Попов (вж. бр. 31).