90 години от смъртта на Иван Вазов

 

Събрали сме се тук да сведем глави пред паметта на едно от най-светлите имена в новата история на България. Обикновено в такива мигове се мълчи. Не само защото истинската любов е свенлива, а преди всичко за да чуем самите себе си и да застанем до величествената сянка на Оня, когото почитаме и чийто дух днес призоваваме.
За Иван Вазов са изписани томове – но най тежи този тук обикновен витошки камък, попил енергията на всенародната любов, осветен като олтар на църква от нечутите шепоти и пълни с упование погледи на стотиците хиляди негови читатели. Сложете длан отгоре му и ще усетите колко топъл е той от мощното лъчение на тази неизтощима любов.
Вазов подчини целия си личен живот и рядък божествен дар на отечеството, загърби дом и семейство, обрече се на несгоди и скиталчества, за да остане само нему верен. И най-трудното – а понякога и съдбоносно за повечето творци – „пренагласи гуслата си”, заглуши най-силните и чисти лирически струи на собственото „аз”, отвърна очи от бездните на духа и „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, за да се слее изцяло с битието на народа си.
Но от онзи 22 септември, когато сърцето му не издържа, вече 90 години поред гробът му не остава без цветя.
И гробът му, и целият му живот и дело за пореден път ни убеждават в правотата на онази прастара библейска истина за величието на простотата и простотата на величието.
Откакто София е започнала да се гради като съвременен град и столица, не минава и ден изпод основите й да не изскочи камък от други времена, да не изникне друг град, друга столица.
Вазов е онзи древен град, върху който, без дори да подозираме за него, градим своето бъдеще.
И ако един ден пустинята на времето ни погълне и скрие от очите на идните поколения, именно по мозайката на неговите „драски и шарки” потомците ще възсъздават историята на България.
Иван Вазов не само изтръгна от забравата редица наши национални светини, не само сътвори нови, незабравими образи и герои, които заживяха свой собствен живот сред най-затънтените кътчета на земята ни, нещо повече – създаде архетипове, универсални културни представи. Подобен подвиг е непосилен не за един, а за десетки гениални писатели.
Сред хилядите страници лирика, епос, художествена, документална и есеистична проза, публицистика, критика, особено място заемат и пиесите му – шестнайсет на брой!...Особено, не само защото именно Вазов полага основите и на новата българска драма, а и заради любовта, с която той работи за театъра.
И днес спектакълът „Хъшове” е емблема на Народния театър. И днес още на пети ред вдясно табелка с името „Иван Вазов” бележи мястото, на което всяка вечер е седял патриархът на българската литература. И днес още не спира да шета и броди все по-тревожно образът на Странджата и да дава подслон и храна на полуживите от студ, глад и несподелени идеали хъшове на днешната българска духовност.
За всички нас, които сега сме тук, е ясно, че този надгробен камък ще ни надживее. Малцина, обаче, знаят, че камъните са също живи същества и също тъй незабелязано растат, докато някой ден и те не се разпаднат.
Но този камък тук няма да се разпадне, защото е частица от самия дух на Поета и всенародната любов към него. Такъв дух и такава любов все още съществуват, въпреки невежеството, безверието, апокалиптичните видения и пророчества. И ще съществуват, докато го има него тук, докато е жива земята българска, а заедно с нея – и името на Иван Вазов.
 
Поклон пред светлата му памет.
 
Бел. ред. Словото е произнесено на гроба на Вазов на 20 септември 2011.