22 юли като 11 септември
Ларс Хеле, Dagbladet, 23 юни 2011 г.:
Ние никога няма да забравим невъобразимите двайсет и четири часа, които изживяхме. Не трябва и да ги забравяме.
Но първо трябва да се отдадем на траура, на скръбта по загиналите в Ютьоя и в центъра на Осло. Ще носим траур, но докато възстановяваме правителствения квартал и докато Младежката секция на партията на труда изправя на крака своята организация, ще трябва да възстановим и една Норвегия, основана на отвореността и доверието.
Нормално е да сме бесни от това, което се случи. Трябва да сме бесни. Тероризмът и масовите убийства са неразбираеми и по никакъв разумен начин не може да се покаже разбиране към действия от подобно естество. Както министър-председателят Столтенберг каза, ние сме въвлечени в история, която се върти около страха, кръвта и смъртта.
Арестуван е един човек. Той може би е действал сам, може би са били неколцина. Ясно е, че това трябва да бъде разследвано. И то до дъно, така че тероризмът да не спечели. Това може да стане само чрез благопристойни съдебни процедури, като възприемем трезвата сдържаност, съответстваща на тази Норвегия, която искаме след 22 юли 2011 г. Ние не искаме Норвегия, която създава нови ограничения за свободното придвижване, която създава повече униформи, следователно, повече намеса в нашия личен живот – на хора, които отказваме да разбираме езика на тероризма. В подобен случай, тероризмът ще е спечелил.
Ние искаме една Норвегия, изградена върху ценностите на свободата и равенството, които бяха толкова важни за младежите, събрали се в Ютьоя и които са толкова важни за по-голямата част от гражданите на тази страна.
Трябва да отдадем дължимото на членовете на правителството, които до този момент и по един достоен начин се съсредоточиха върху траура и ни спестиха недостойни дебати около отговорности, около финансиране и разходи по сигурността. Останалите политици се държаха по същия отговорен начин. Само така можем да изправим Норвегия отново, само така можем да дебатираме.
Събитията в света през последните десет години ни отправиха много предизвикателства в много от тези области. Търсенето на сигурност се засили. Нови полицейски методи се вмъкнаха в живота на милиони невинни граждани с надеждата да притиснат неколцина виновници. В Норвегия все още е възможно да срещнете министър на улицата. Трябва да се подготвим, че това ще се промени.
Вчера, в течение на няколко часа, имахме чувството, че Норвегия отново е окупирана. Не беше така, слава богу. Сега трябва да се опазим да не ни окупира страхът, както бе окупирал Съединените щати след 11 септември 2001 г.
Норвегия е страна, която функционира добре. Ние видяхме през последните двайсет и четири часа как функционираха полицията, здравните служби, гражданската отбрана и доброволците.
Видяхме доброто функциониране и през ясното и здравословно разбиране на политиците за собствената им роля, и специално в отношението им към ролята на полицията. Защото ние нямаме нужда от политици, които си играят на полицаи. На полицията се пада да разследва и да предпазва от престъпни актове, на съдилищата се пада да съдят. Ние, останалите, трябва да бдим те да правят това в рамките на сегашните правни норми.
Ние не знаем до каква степен са опустошени душата и умът на тези, които по един или друг начин бяха засегнати от тези невъобразими събития. Не знаем и как ще можем да продължим без всички тези младежи, загинали в стрелбата, които искаха да бъдат активна страна в изграждането на едно бъдещо, по-добро общество.
Това са щети, които не могат да се поправят с цимент, тухли и боя. Поемането на отговорност за тях засяга всички ни. Пред тези щети стоим днес гневни и отчаяни.
Оливие Трюк, Le Monde, 25 юли 2011 г.:
Атентатът в Осло и клането в Ютьоя са огромен шок за норвежците. Те са шок и за всички останали. Защото в чужбина обикновено Норвегия – страната, където се връчва Нобеловата награда за мир – бива гледана като една добродетелна и мирна страна на консенсуса.
Страна без безработица, страна богата, в която приходите от течните горива, добивани в Северно море, осигуряват траен просперитет. Норвежкият държавен фонд, подхранван от петрола, се превърна през 2011 г. в най-големия в света и се изчислява на 400 милиарда евро.
Страна морална, която възлага на философ да обмисля пласментите на Фонда откъм етическата им страна. Програмата на ООН за развитие често класира Норвегия като страната, където се живее най-добре.
В тази благословена страна децата заемат особеното място на избраните. На националния празник на Норвегия хиляди деца вървят пред парада, размахвайки норвежкото знаме. Норвегия е страната на децата.
Подобно на своите скандинавски съседи, Норвегия е една от тези лаборатории на социалната държава, в които триумфиращата социалдемокрация изгради едно по-егалитарно общество, в което собственици и работници могат да си говорят често в името на общия интерес, в което социалдемократическата партия е истинската правителствена партия и гарант на модела на социалната държава, марката на скандинавските общества.
От петдесетте години на XX век всички ръководители на тази партия са преминали през Ютьоя, малкия остров, където се провеждаше в петък, 22 юли 2011 г., летният лагер на социалдемократическата младеж, неподправена среща между млади и изпитани в битките ръководители. Този вид срещи образува един от стълбовете на норвежкия политически живот – там поколения бъдещи политици и държавници на кралството са мечтали за бъдещето на своята страна.
Да удариш точно там, в една страна, където младежта е на почит, не е плод на случайност. Андерш Беринг Брайвик, авторът на клането, се е целил в сърцето на норвежката мечта и на норвежкия модел.
Ненавистта му към „мултикултурните елити” преминава през всичките 1 500 страници на манифеста, който е написал. Според него те подпомагат ислямизацията на норвежкото общество. Младежите на партията на труда той квалифицира като"Stoltenberg-Jugend", асоциирайки името на социалдемократическия министър председател Йенс Столтенберт с младите нацистки фанатици от Hitlerjugend.
Брайвик изглежда е мислил, че ще унищожи следващото поколение политици, които биха продължили да предават страната”, смята антропологът Томас Хиланд Ериксен.
Защото зад хубавата фасада на Норвегия се откриват пукнатини. „Нивото на конфликти в обществото беше много ниско след Втората световна война”, отбелязва Ериксен. „Но социалните и културни промени са твърде бързи”.
Броят на имигрантите и на децата на имигранти се удвоява след средата на 90-те години и днес представлява 500 000 души или 10% от населението. „Това създава напрежения”, казва Ериксен, „не толкова във връзка със заетостта, защото Норвегия си остава много богата, напреженията са в културата и религията. Ислямофобията достигна до норвежкото общество”.
Нарастването на расизма, както и впечатлението, че множество служби на социалната държава не са на нивото на средствата, с които разполага една нефтена монархия като Норвегия, проправяха пътя на една дясна популистка и антиемигрантска партия от десетилетия насам.
На последните парламентарни избори, през септември 2009 г., тази Партия на прогреса спечели 22.9% от гласовете. Тя е основната опозиционна партия вдясно. „Колкото по-богата става Норвегия, толкова повече Партията на прогреса проповядва изолационизъм и стриктен контрол на границите, към което трябва да прибавим елементи на носталгията по една по-малко усложнена Норвегия”, подчертава Ериксен.
В реториката на тази партия мюсюлманите често са заклеймявани, те биват представяни като опасност, като туристи в социалната държава. Партията незабавно осъди клането. Ръководителите и активистите й декларираха, че са потресени.
Съзнаващи рисковете на положението си, те предупредиха също, че не трябва да се правят прибързани изводи. Защото Андерш Беринг Брайвик е бил десет години симпатизант на Партията на прогреса, чак до 2007 г. Самият той уточнява в манифеста, че е напуснал партията, защото „не вярвам вече в демократичната борба за спасяването на Европа от ислямизацията”.
Изправен срещу трагедията, министър-председателят се показа изключително твърд през целия уикенд. „Едничкият отговор е повече демокрация, повече откритост”, заяви г. Столтенберг. Това са думите, които норвежците имаха нужда да чуят.