За паметника - политически поглед

 

Преди два месеца и половина към нас се обърна известният скулптор Александър Дяков, представяйки ни отлежаващ вече 20 години проект за трансформирането на Княжеската градина и на паметника на съветската армия. Заради това днес, след дълго обикаляне на институциите, организираме тази дискусия, обясни Юлиана Методиева от Български хелзинкски комитет в началото на експертното обсъждане “Княжеската градина и паметникът на съветската армия: памет, култура и градско развитие”, провело се в студио 5 на НДК на 29 юни.
В началото думата бе дадена на Юдит Ланг – посланик на Унгария, която в момента председателства ЕК. Тя разказа, че след като години наред социалистическите паметници в родината й ставали жертва на обществен гняв, те били събрани извън Будапеща в парка “Мементо”. “Освен туристическа атракция, “Мементо” е място, където се организират най-различни фестивали, защото той има функциите и на културен и образователен център”, обясни Ланг.
След унгарския пример последва гледната точка на политолозите. Антоний Тодоров подчерта какво не трябва да се допуска, ако дискусията се стреми да даде резултат: дебатът не бива да се води като през 1990 г. и 1991 г., тоест, да има два вражески лагера – сини и червени; решенията не трябва да се взимат прибързано и без въображение - като в случая с мавзолея; бъдещото решение не трябва да създава повече проблеми, отколкото решава. След това Тодоров подчерта четири политически измерения, които трябва да се имат предвид: 1. Паметникът се е превърнал в мемориално място, с което се отбелязва краят на Втората световна война, а София се нуждае от подобно място. 2. Това е място на паметта от времето на сталинския комунизъм и заради това страстите са много силни. 3. Важно е как ще се вземе решението - дали от столичния съвет, без да се вземе под внимание мнението на гражданите, или пък с местен референдум, който ще обхване само определен квартал или в него ще се включи цяла София. 4. По време на Втората световна война са дадени 50 млн. жертви – половината бивши съветски граждани, а от останалата половина предимно са германци и евреи от цяла Европа.
Политологът Владимир Шопов посочи, че проблемът може да се разреши само ако се постигне частична деполитизация на дискусията, защото досегашният опит показва, че темата много бързо се трансформира във високо волтово политическо поле, удобно за идеологическо презареждане. Според Шопов, най-успешно би било да се използва унгарският опит, но това е малко вероятно заради липсата на минимален консенсус и разминаване в оценките за целия социалистически период. В същото време Шопов отбеляза, че тази дискусия е по-различна от досегашните, защото окончателно е изчезнало усещането за физическата недосегаемост на паметника и оттук нататък той ще е лесен игрови терен, върху който ще се налагат всякакви смисли. Накрая Шопов сподели притеснението си, че в крайна сметка ще се стигне до ситуацията “намигване с двете очи” – едното намигване – наляво, ще бъде за онази част от обществото, която споделя сакралната ценност на монумента, а другото намигване – надясно, ще е свързано с идеята за демократизация на урбанистичното пространство чрез постигане на естетическа декомунизация, но и при двата случая паметникът ще остане.
В качеството си на учител по история Александър Кертин интерпретира символите на паметника, използвайки матрьошката: самият паметник е най-малката матрьошка; СССР е средната, а най-голямата е идеята на славянофилите за руския “народ богоносец”. В края на изказването си Кертин препоръча да се постигне консенсус около проекта на Александър Дяков, защото той съдържа препратки и към настоящето, и към идеята на славянофилите, чиято трагична диалектика довежда до съществувалия тираничен режим. От своя страна, журналистката Диана Иванова припомни, че в рамките на проекта “Аз живях социализма” най-объркващият обект на спомнянето бил паметникът – защото в детството той бил свързван с чувството за гордост, а след 1989 г. предизвиквал срам. Ето защо днес тя се радва, защото вижда ново поколение, което намира решение, спасяващо от объркването - защото именно благодарение на трансформацията “ние продължаваме да живеем с преживяванията си, но привнасяйки нов елемент”.
Поканените за дискусията архитекти – Мартин Ангелов от сдружение “ПровокаД” и Димитър Паскалев от сдружение “Архитекти за София” - говориха за това, че символите не могат да променят живота на общността и заради това е по-добре да се помисли за пешеходните пространства, които дават облика на всеки град.
Накрая включилите се в дискусията общински съветници съобщиха, че извънредната сесия, специално свикана за ”проблема с паметника на съветската армия”, завършила безславно, защото съветниците от ГЕРБ не присъствали и нямало кворум. Кандидатът за кмет на София от БСП Георги Кадиев определи “украсяването на паметника” като “симпатичен акт на вандализъм”. Той разказа, че се срещнал с младежи, рисуващи графити, и разбрал, че техният проблем не е паметникът, а липсата на място за рисуване, защото в двата подлеза, в които от столична община им разрешили да “творят”, били неосветени и с неравни стени. “Поради това аз внесох доклад, който се занимава с проблема – къде тези хора да се занимават с тяхното изкуство по начина, по който те го разбират”, завърши Кадиев.