Нека не прекъсваме разговора за паметника, защото той не е точно за него

 
Когато бях дете, майка ми често ме наказваше в ъгъла, защото обичах да драскам по стените. То пък едно драскане — с моливче в някой ъгъл. Много ми се искаше, желанието извира от сърцето, сърбят те ръцете.
Не съм била изключение, а правило, човечеството драска по стените, откакто свят светува. Когато гледам изумителните пещерни рисунки, освен възхищение, изпитвам и чувство, че този рисувач е мой брат и знам, и чувствам какво е мислил там, в пещерата. Няма да разводнявам текста с изброяване в хронологичен ред как и колко е рисувано по стени от първобитния човек до ден днешен. Рисувано е по поръчка, рисувано е без поръчка, рисувано е явно, рисувано е тайно…
Прелестните, бледо-мраморни антични статуи, които така ни възхищават със своя финес, са били боядисани и още как — ярко и шарено! Нагазвам в темата за боядисването. Кога може, кога не може, кога е официална поръчка... Кога върху калкана на някой панелен блок, кога върху бронзова скулптурна група. Отговорът е бърз - може само върху специално определени места. Тук, обаче, възниква въпрос — кой определя тези специално определени места, въз основа на какви критерии и по какви концепции. Тук отговорът също е бърз — овластените органи. Обичам овластените органи, те ни дават тон на живота. Те разрешават билбордове, на които има внушение за женски полови органи, за да рекламират еротично списание, но не разрешават цапането на паметници. Паметниците са произведения на изкуството и не бива да се малтретират. Но кои точно паметници? Тук няма бърз отговор, защото става дума за не всички паметници.
Паметник е дума, изкована от думата памет. Паметта на моето детство помни царската градинка с много изящна ограда от бели колони, свързани с красиво орнаментирана решетка. Помни и зоологическата градина, залепена за нея. Помни как после оградата я отмъкнаха, за да оградят резиденцията на един комунистически вожд (което е много лоша постъпка) и премахнаха зоологическата градина (което е смислена идея). Помни, че пред издигнатия на това място паметник на съветската армия имаше милиционерска будка и паметникът се охраняваше от въоръжен милиционер с пушка на гърди. На това място ходехме бавно и тихо.
Чия памет се охраняваше с пушка от народната любов? Тук затъваме в голямо блато, в него цопаме от 20 години насам, без никаква тенденция да излезем и да се умием.
Гледам и не вярвам на очите си — бабички пеят песента „Катюша” пред този паметник, веейки български трикольор, весели хора снимат от другата страна веселите боядисани юнаци!
Представям си притежателя на свеж и младежки мозък, който така смело и находчиво си е направил майтап, радост за окото. Сигурно не е наясно какво е СССР и КПСС — миризливото минало на неговите баби, били те отсам или оттатък бариерата, която така зловещо дели едни българи от други, защото е дете на днешния ден, много труден и опасен, Но без любов към чужда държава, която на междудържавно ниво ни размахва пръст. Давам половината царство, за да разбера дали такъв пръст щеше да се размаха, ако някой беше боядисал коня на Цар Освободител зелен. Или ако бойците бяха боядисани в точните цветове на съветските униформи.
Ако беше боядисан паметникът на американските летци? - възкликват от възмутения лагер. Това е аргумент, който е нечестен. Паралел не може да има. Паметникът на загиналите летци си е паметник на загинали летци и нищо повече. Паметникът на съветската армия е идеологическа пирамида, издигната за комунистическия бог, пред когото трябва да се седи ничком и да се обича безгранично. Точно тук е избил големият червен и болезнен цирей - има българи, които не искат мрачните богове на жестокия комунистически експеримент, има българи, които горещо любят този бог. Не знам кои са повече, кои по-малко, но знам, че написах няколко пъти думата българи. Някой ще ме упрекне в национални забежки, но аз не искам да говоря за любовта към родината, а за любовта към истината и към просветлението, което тя носи, просветление в душите и сърцата, което се нарича свобода на духа - най-трудно постижимото състояние. С риск да ми се присмеят, твърдя, че художниците са били и са най-свободните духом човеци.
Този цирей в центъра на държавата ни трябва да се пукне и тайнственият художник е първият хирург, който хвана скалпела (дали нарочно или без да е целял това, няма значение) и го топна в шарени боички, каза, че духът е свободен, че човекът е един вулкан от възможности, който може да изгаря, но може и върху лавата да растат цветя…