Малкият сезон: Но малко ли е...
Още преди Джулая, на 27 юни започна Малкият сезон на ТР „Сфумато”. И въпреки хладния юли, поляните и пейките пред театъра се изпълниха със студенти и приятелите им, с театрали, художници, поети, музиканти и пр. любопитни минувачи. Фестивалът си има вече своя публика - не само измежду обичайно интересуващите се от изкуство.
Хубавото на този фестивал е, че сякаш е имунизиран срещу носталгиите. На него дори почитателите на прочутото (особено в България) парче на Кен Хенсли „JulyMorning”, възпяващо невъзможната любов, се вслушват най-вече в настоящето и обещанията му за бъдещето. Вслушват се в думите на поетите, напипващи самоуверено своето място на поетичната сцена . Вглеждат се с любопитство в сценичните опити на започващите и експериментиращите.
Разбира се, не всичко показано е интересно, не всичко е откритие, но пък най-важното на този фестивал е, че той упорито създава поле на възможности.Защото един от най-съществените дефицити в културния климат на страната, както и в обществото, е дефицитът на подобни полета, които гарантират чувството, че, ако си способен, имаш какво да кажеш и искаш да постигнеш нещо сам, то е наистина възможно.. Та Малкият сезон дава пространство на различни артисти да пробват възможностите си.
Затова тази година нещо като център на Сезона се явяват ателиетата. Това са драматургичното ателие на Константин Илиев „Разговори за драматичното”, което още не е приключило; ателието на Мила Искренова „Дума – жест – образ”, на Елена Димитрова – „Аз съм там, където не съм”. Някои от стиховете, създадени по време на поетичното ателие на Стефан Иванов „Поезията не е занимание старомодно”, Елена Димитрова прочете в събота вечер в „Бавно: Изговорен свят”. На откритата сцена в хладната дъждовна вечер в парка музика, дума и глас трябваше на живо да се пресекат и да се разиграят на ръба между пределна сериозност и пределна ироничност. Но живата музика пропадна и останаха само думите, гласовете, авторите Иван Ланджев, Иван Димитров, Радослав Чичев, Стефан Иванов, Мирослав Христов, Момчил Миланов и техните слушатели, ядящи кюстендилски домашни череши, пиещи бира и пушещи на поляната пред „Сфумато”. Авторите биха могли да се нарекат ироници, анархисти, патетици, но и просто напипващи себе си в настоящето на поезията. Елена Димитрова беше „заела” гласа си, например, на стихове от Стефан Иванов, докато той „зае” своя на Збигнев Херберт. Бавното изговаряне на думите е всъщност онази добре осъзната възможност в пространството пред театъра да пробваш плътта и акустиката на написаното, да изговориш бавно своя свят пред желаещите да го чуят – често това е странен звук, „като скъсана струна”, както прочете Мирослав Христов. В размяната на гласовете и стиховете има игра, но тя е реплика към театъра, към поезията, опит да се търси адекватен израз на дълбока, искрена емоция.
В представленията, които гледах, е трудно да се открие каквато и да е провокация, изненада или нещо, различно от обичайното. В „Аз убих” по разказ на Булгаков, например, любопитно бе усилието да се намери театрален израз на морален казус, следвайки стилистиката на „Сфумато”. Макар още всичко да предстои и на Димана Пейчева в изграждането на представлението като повече от „разговор за важни неща около масата”, желанието да се работи със сложен текст като „Язът” от Конър Макферсън вече демонстрира амбицията й да търси своето режисьорско място чрез едни от най-сериозните съвременни театрални текстове.
Ценното е в преодоляването на чувството за самотност и безсмислица, в усилването на усещането на участващите, че са реална част от актуалния театрален контекст, че имат възможност да покажат своите сценични опити и интереси пред една своя, по-широка, добронамерена и любопитна аудитория. В крайна сметка, оставайки на поетична вълна, да кажем с Бодлер: „Но малко ли е, че в сърцето – отвратено от истините – вливаш отново радостта...”