Десницата на Будзати
Дино Будзати. „Шейсет разказа”. Превела от италиански Нева Мичева. ИК „Колибри”, С., 2011, цена 18 лева
Когато един преводач избира книгите си само по любов, какъвто е случаят с Нева Мичева, когато издирва и убеждава издателите да застанат зад избрания от нея автор, то това се отразява не само на читателите, за които името й на титулната страница може да бъде достатъчно, за да си купят книгата. Отразява се по някакъв начин и на самите автори, които стават част от една негласна общност, фантастично писателско дружество на изговорените от един глас, макар и с различни интонации, на посочените със сърцето. Ако си представя за момент превежданите от Нева автори, събрани в едно кафене (с дървена ламперия и приглушена светлина вътре), то новодошлият сред тях Дино Будзати не би предизвикал шумотевицата на нобелиста или на широко цитирания, коментиран в тиражната преса автор, но би събудил оживения шепот на онези, които умеят да разпознават особената рядка фигура на известния главно на познавачите виртуоз.
***
Съвременното читателско око е дотолкова свикнало със завръзките и облекчителните развръзки, с гърбицата на кулминацията в стандартните сюжетни линии на книжния пазар, че първите разкази в сборника на Будзати падат непривично и рязко като удари на топор. С неотклонно упорство те следват една и съща безмилостна схема, мрачното предчувствие, което полека завладява героите и накрая се сбъдва – като в древните трагедии, описвани от Аристотел, в които линията на действието е низходяща и нерядко стръмна, следваща сполетялото героя злощастие. Този мрачен мотив в разказите на Будзати им придава класическа суровост – припомняйки ни, прочее, че авторът е потомък на древна италианска фамилия. Ала описваните в тях съдбовни драми никога не се разгарят в рамките на страницата, а “един ред след края” – като в стихотворението на Шимборска, което разказва за падащо от кулите-близнаци човешко тяло и милостиво отказва да допише последното изречение. Така и началните разкази на Будзати до сетната точка играят с очакванията на читателя за драматичен обрат, за щастлива развръзка – толкова привични в литературата, че героите му непрекъснато ги очакват в живота си, отхвърляйки все по-ясните знаци за предстоящата беда, отказвайки да повярват, че живеят в трагедия. Като следваме тяхната самозаблуда досами края на разказа, ние оставаме вгледани в цялото й безнадеждно безсмислие тъкмо когато точката е сложена и сме изхвърлени обратно в реалността, лишени от утешителната условност на литературата. В това състояние се връщаме към собствените си драматични сюжети, саркастично съзнаващи същите тези вменени от фикцията очаквания, че всичко поднесено от съдбата ще бъде накрай подсладено, че всяко напрежение ще намери своя denouement.
Това мрачно, отсечено начало на сборника (предполагам, включващо деветнайсетте разказа от книгата на Будзати “Седемте пратеника”) задава очертанията на пространството на неговата вселена, пространство вертикално, разчертано като катедралите за разговор с Бога, ала променено, подложено на изпитателен съвременен поглед, способен да го привиди и като градски коптор, и като пустиня; поглед на репортер, който може да опише детайлите в поведението на градските жители при спускането на Божията десница за Страшния съд – нещо повече, да отбележи промените в цвета на тази десница в хода на деня; и в същото време поглед, който може да улови тътена на съдбовното дори в тривиалния комизъм на улицата. Будзати владее добре формите на съвременността и дори авангардното – негов е един от първите италиански графични романи, комиксът за възрастни “Poema a Fumetti”, пренасящ мита за Орфей и Евридика във времената на джаза - но отказва да ги съчетае с характерното за съвременността смаляване на темите, по някакъв странен начин отказва да ги направи “частен случай”, засягащи този и този вид хора или този конкретен човек, но не и човешкото по принцип.
На това, според мен, се дължи и изтъкнатата от мои приятели невъзможност да четеш тези разкази набързо, един подир друг. След като завърши един от тях, човек има желание да остави книгата, да позволи на смисъла от прочетеното да отеква в него поне до другата сутрин. Все пак е трудно да понесеш повече от един катарзис на ден.