Номер пет
Александър Гергинов, КОПЕЛЕ, галерия “Пистолет”, 19 април – 3 май 2011
Напълно в традициите на “bad painting”, гротескна, технически неумела и тенденциозно непочтителна към възвишените “живописни стойности”, живописта на Александър Гергинов отново ме порази с бруталната си откровеност. В навечерието на великденските празници той разказа историята на “копелето” в 11 сцени, изпълнени с драматизъм, сантиментални моменти, трогателна носталгия по детството и необичайни сакрални обрати. Колкото и да не харесвам формулата “в навечерието на”, тук тя ми е необходима като съдържателен елемент на цялата история. Именно контекстът на големия религиозен празник избистря основната тема на изложбата: деформираната поп-културна торта, направена от равни пластове “свръхестествено”-“божествено”-“извънземно”, която единствена е в състояние да утоли масовия глад за общуване с някаква “висша сила”. “Рецептата” е досущ като изрязана от жълтата преса точно под голямото ярко заглавие “Вярвате ли?”.
По същия структуроопределящ начин, по който принципите на древногръцката трагедия залягат в сценария на телевизионната сапунка, така и новозаветната история изгражда смисъла на историята за “копелето” от Александър Гергинов. Илюстративно и подробно тя се развива в серия от спекулации с традиционната иконография и стереотипни холивудски схеми за емоционално наситените моменти, докато стигне до съвсем буквална карикатура на патетичния духовен екстаз и синдрома на тълпата.
Иска ми се да си спестя преразказа на историята и да се съсредоточа върху нейната социално-философска развръзка, но без този чудесен наратив тя би звучала някак абстрактно и съвсем примитивно. Всеки отделен епизод от серията добавя допълнителни детайли, които, редом със споменатите визуални клишета и иконографска символика, ползват и забавна пост социалистическа семантика. Всичко започва с научнофантастичен синоним на сцената “Благовещение”, в който светлинен лъч отнася девицата нагоре към летяща чиния. В следващите два епизода тя се озовава, изоставена в пустошта, но “непразна” и търпеливо очакваща щастливото събитие в композиция пред отворен прозорец като от женско списание. Следва щастлив, горд портрет с повитото новородено, взело чертите на най-емблематичния емотикон за “alien” (чужд, чуждестранен, същество от друг свят), който търсачката веднага намира в необятното медийно море от изображения – едра розова глава, бегло маркирани нос и уста, огромни, бадемовидни, безизразно черни очи. Историята продължава с детството и юношеството на “копелето”, което, въпреки своята различност, се опитва да води нормален (все условни понятия) живот според очакванията на своите родители – съвременните Мария и Йосиф. Мажат му филии с лютеница “Хорце” (нещо като родния късно социалистически еквивалент на уорхоловата икона Campbell’s tomato soup), водят го на лунапарк и на детската площадка, но така и не успяват да го интегрират в тази стандартна реалност. Въпреки подигравките на другите, страданието на майка му и социалната изолация, през цялото време “копелето” запазва своята безизраност, сякаш като знание или предчувствие за нещо важно и съдбовно, което предстои да разкрие специалната му мисия.
За да уплътни максимално популярния образ на “възвишеното” като обект на псевдодуховен и туристически кич, художникът предлага два финала на серията – и “осанна”, и “разпни го”. В единия “копелето” е забавна атракция на фона на залеза, който огрява голямата му глава. Във втория фонът е същият, но самото “копеле” сияе. Разликата е само в реакцията на тълпата около него: веднъж, сочещи подигравателно с пръст, вдигнали обективите на фотоапарати; втори път смирено свели глави. Финалният диптих може да се чете и само като един момент на рязък положителен обрат в съдбата на горкото “копеле”. Докато накрая неговият надуваем, найлонов, розов тотем не се появи в цялата си триизмерна прелест в лъчите на схематично и иконично изобразено слънце на витрината на галерията, оставен за поклонение и като свидетелство за истинността на историята. В края на краищата, няма как такава упорита и продължителна почит, изобразявана и тиражирана напълно еднотипно с всички възможни средства на масовата култура, да се гради на неистина.
Бел. а. Виж “Косъмче от четка”, Култура, Брой 15 (2633), 22 април 2011