Манфред Айхер, тиха страст в музика
По повод „Звуци и тишина” (Пътуване с Манфред Айхер). Филм на Петер Гиер и Норберт Видмер. Продукция на RecycledTV
Едно само излъчване имаше филмът „Звуци и тишина” на София Филм Фест. В късния час във Френския културен институт имаше не повече от 50 души. Всички те знаеха за какво ще става дума – за уникалната фигура на човека, който създаде фирма със специфична звукова естетика. Този човек е Манфред Айхер, в България името му се появи най-напред на страниците на вестник „Култура”, както и интервюто с него.
„Свирих на контрабас, свирих джаз, но по едно време реших, че по-силният ми талант е да слушам другите и да работя със звука по друг начин. Да възпитавам слуха си…” Айхер е 26-годишен, когато през 1969 година създава фирмата ЕСМ (EditionofContemporaryMusic). Оттогава животът му е дълъг път. Тези биографични клишета биха си останали точно такива, ако не означаваха нещо съвсем различно от стандартното. Още с първото си издание Айхер заявява няколко неща: първо, той определя естетиката на звука, следователно ще търси музика, която предлага такава естетика. Музика, в която тишината и гласът на тембъра са точно толкова важни, колкото всичко друго. Музика от с различна жанровост, която може да дойде отвсякъде, стига да заинтригува слуха на Айхер. Второ, той ще създава абсолютно всичко в продукта на своя лейбъл – от началния звук до финалния щрих на опаковката. Затова дисковете му се познават отдалеч от почитателите им – естетиката Айхер се откроява изумително с привидната си семплост сред шаренията и красивите рекламни снимки на световни музиканти върху кориците на конкурентите. Цялата тази завършеност в подхода на продуцента се постига с денонощна работа и фактически живот в студиото. С непрекъснато пътуване в онези страни, в които той търси срещи с музика, която го очаква. Намира я, разбира се. И в тази любовност звуците и тишината създават света Айхер, който се разбира без думи от Исеймистите – постоянната публика на фирмата. Това понятие е единствено и свързано с Айхеровия лейбъл.
Всичко, нахвърляно дотук, и много повече го имаше във филма, който бих могла да формулирам като Roadmovie, проникнат от музика, от звук. Принципът на документалния разказ е съвсем семпъл, умишлено семпъл. Защото създателите са знаели, че като обикалят с Айхер в неговите градове и зали, с неговите музиканти, това ще напълни творбата, то ще направи и формата, и обема, и, най-важното, разказа за Манфред и неговата музика. Едни странници идват към нас от екрана – познаваме ги като имена, но не знам доколко са обединени от своята прелестна лудост: Джанлуиджи Тровези до Арво Пярт (Нора Пярт, жената на Арво, казва: „Ние сме едни много изморени хора, но непрекъснато търсим чистия звук…”), Дино Салуци и Аня Лехнер (бяха и тук) до Мерилин Мазур или Ян Гарбарек и Ким Кашкашян, Ануар Брахем… Едно тихо, изпълващо залата присъствие – това на Айхер, доминира в музиката им, те го търсят, независимо че цял свят ги знае. Защото са разбрали, че до тях седи гениален творец, който провижда пътя на музиката и занапред. И така… 42 години вече.
Във филма композиторката Елени Караиндру казва: „Когато Манфред работи, той се посвещава изцяло на артиста, на музиката му, тук и сега. Това е реалната отдаденост на страстта. Той фактически не излиза от студиото.” Камерата на двамата автори също „звучи”. Тя е „невидима”, подчинена на стремежа си да доведе същността на звука до слуха на зрителя. Създава му особено пространство… С няколко „щриха” е показана също и скромната, аскетична дори обстановка в мюнхенския офис на фирмата и детайли от работата на мениджъра Айхер.
Филмът е действително безценен, защото показва личността на човек, който в този парично обусловен свят продължава да търси музика, която не е непременно комерсиална, да възпитава публиката за нея. И да живее от това четири десетилетия.
Единствената горчива следа от преживяването беше пак българска – почти нищо не чухме от втората част от заглавието на филма, тишината, поради страхотното пращене по време на цялата прожекция.