Kosyo, Houben, Tushev
Помните ли ги? Ако не, то поне сте виждали преди 10-15 години на почти всяка голяма улица в София графити-надпис: “Косьо, Хубен, Тушев”. Те твърдяха, че имената им се изписват от почитатели и май беше така.
Тримата художници са част от второто неоконцептуално поколение. Косьо Минчев, Хубен Черкелов и Георги Тушев съответно са от Стара Загора, Кърджали и Шумен, а после от Художествената гимназия в Казанлък, от Художествената академия и от галерия “ХХL”. Те бяха хедлайнери на “XXL”, която беше затворена по политически причини от правителството на Симеон, защото те (и някои други) направиха изложба “АнтиСакс”. От последното не произтече скандал, но това е друга тема.
Колкото и да бяха велики, София не ги прие и те (както и някои други) избягаха в Ню Йорк, за да не умрат от глад, а и за да останат свободни артисти. Това беше в края на 90-те.
През август 2010, ранен следобед, стоим в ателието на Хубен на 39-а улица в Манхатън и пием бира. Ателие в билдинг на N-ти етаж, на 200 метра от небостъргача на „Ню Йорк Таймс” и на малко повече от Таймс скуер.
И тримата са на около 40 години, махнаха се от България на около 30 и са се променили много, поне като ги гледаш отстрани. Или пък не...
Хубен: “Аз не мисля, че съм се променил. Правилата на живота се променят и аз се опитвам да се адаптирам като всеки човек навсякъде по света. Но не мисля, че съм се променил драстично.”. Всъщност, Хубен Черкелов е единственият (от тези не повече от 10 съвременни български художници-емигранти), който живее в Голямата ябълка само от изкуството си, от живопис. Да имаш ателие в центъра на Манхатън не е нещо случайно.
Негови малки формати се продават по 3 000-4 000, а големите - до 25 000 – 30 000 долара. А той рисува предимно долари. В днешната криза това вероятно е поучително в психоаналитичен план и за американците. Вярно, че преди това го е правил и Анди Уорхол, но не по този начин. Хубен (Houben R. T.) живописва сюжети от стари колониални банкноти, например от живота на пионерите-заселници, или идилични теми с участието на девойки-музи в бели одежди. Разликата от оригиналите е, че това е много плътна, гъста и материално пищна живопис с дебелина на изобразителния слой два, три и повече сантиметра. Маниерна, разточителна и, разбира се, иронично постмодерна. Някои платна на Хубен са се появявали на вторичния пазар преди кризата на цена до 35 000 долара.
Питам го: „Ти ли си най-успелият български художник в Ню Йорк?”.
Хубен: “Разбира се, че Кристо е най-успелият финансово”.
Той обяснява дълго възгледите си и е видимо спокоен. Поне за мен живописта му днес е много по-добра от това, което правеше в България преди 1997, когато замина.
Ден по-късно, август 2010, пием бира в ателието-жилище на Тушев в Куинс. Тук има главно два вида предмети. Разбира се, живопис, но правена с магнити, много силни. Тушев кристализира маслените бои, докато са течни. Условно казано, получават се бодливи кристални образувания, подобни донякъде на тези в пещерите, поставтономна живопис, странна и по естествено-научен начин красива. Живопис-обект.
„Тушка, как се промени?”
Тушев: “Преди пушех Lucky Strike, сега - American Spirit. Хъм, какво още... говоря английски добре, макар и с тежък акцент. Вече мога да карам самолет, както радио контролиран, така и голям. Остарях с десет години, разбиха ми сърцето няколко пъти и накрая станах малко по-сговорчив, може би прекалено.”
Вторият тип предмети в ателието на Тушев са самолетите, малки радиоуправляеми модели, най-малко двадесет, с размах на крилете до метър и половина. Много самолетчета, създадени от художник. Тези модели (на професионален език, тип FPV) са с монтирани миниатюрни видеокамери, които заснемат гледката по време на полет. Пилотът-оператор стои на земята с видеошлем, от който вижда картината от борда на модела и го управлява. Видеото, заснето с помощта на самолетчето, се записва на персоналния компютър на оператора. Ако последният е художник, видеото, създавано с движението на модела, може да се разглежда като видео-арт. Поне аз така мисля. Тушев говори с увлечение за моделите си, както и обича да прави бели с тях. Пуска ги да се реят свободно над небето на Ню Йорк, което вероятно е малко рисковано и юридически неуредено, тъй като хората, които се занимават с това, са около 200 в целия свят. Интересното е, че прави моделите „на око”, без изчисления. И те летят.
След някой и друг ден, август 2010, вечерта пием аржентинско вино и бургаска гроздова в ателието на Косьо и жена му Мария в старо индустриално хале в самия край на Бруклин. Тъмно е, ние сме на брега на Йист ривър, на по-малко от миля пред нас е Мид таун с цялото му великолепие от светлини, сред което стърчат Крайслер Тауър, Тръмп Тауър и Импайър Стейт, който след разбиването на Близнаците остана първенец. В тишината нещо започва да бръмчи като оса, но високо, и също така да свети едва-едва, не чак толкова високо. Това е Тушев или по-точно едно от неговите самолетчета... Но, о беда, явно радиосигналът попада в сянка и моделът се разбива недалече в тъмното. След няколко минути Тушев пристига с велосипед, леко потен, почти влиза в океана и най-накрая пристига, ухилен, с двукрилия си комар под мишница.
Косьо завърта разговора в посока на това, че Джеф Кунс е шарлатанин в новите си неща, че Кристо също е шарлатанин и т.н.
Косьо: „… изминах, поне за мен, странен и доста труден път, от изявен постконцептуализъм в България към нещо друго, което за мен се базира на идеята за "visual perception". Установих, че повечето разклонения на пост-МарселДюшановата теория за object бавно, но безусловно рухна пред очите ми. Ние живеем в Ню Йорк с културни факти, взети назаем от Европа. Това пренасяне на случването или “ставането” е доста абсурдно и илюзорно само по себе си. За мен това дори е нереално, почти невероятно. Това е една от причините, довели до промяната на моето Мислене. Другата е, че в Съединените щати и в Ню Йорк липсата, или по-скоро сравнението с европейските държави, ограниченията или краткотрайната история като държава не може да предложи сериозни натрупвания. Това е примесено с много повърхностен лош вкус, който се нарича "coolness", който сам по себе си би трябвало да бъде нещо ново, интересно, символ на просперитет, но всъщност е кухо, празно и без съдържание.”
Косьо е видимо тревожен, когато говори на подобни теми, и прилага много аргументи в защита на тезата си. Като художествено мислене той се е променил най-много. Сега често работи с модел – например, глави от синтетичен гипс. Концептуалният опита се усеща, но във втория план.
Артистичното трио, изписвано някога едва ли не като абревиатура в България, нямаше общ възглед и в миналото, но сега различията в разбиранията са се усилили. Хубен прави определено концептуална живопис, но подчертава нейната материалност и се гордее, че е живописец в традиционния смисъл, като иронизира класическия концептуализъм.
Тушев, от своя страна, казва, че всичко, създадено с ръка, нарисувано и т.н., му се струва смешно. От радикализма не е останало много. Запознавам го с местен художник, казвайки, че това е български неорадикален художник, на което Тушев отговаря с усмивка: „Soft radical”.
От наистина яростния концептуализъм на Косьо през 90-те като че ли са останали само отхапаните мустаци на Хитлер. В неокласичния, ала Арно Брекер, бюст на Хитлер „Заличаване на историята” фюрерът е с отхапани от художника мустачки. Рисунките на Косьо върху силикон са в духа на неоромантизма и концептуалното в тях е, че зрителят може да ги разтяга.
От „Гангстарт” (имаше такава изложба в „ХХL”) и теорията на техния приятел и куратор Свилен Стефанов за „новия радикал”, който идва, за да взриви стария ред в България през 90-те, защото няма какво да губи, е останал само един дълбок заден план и, разбира се, енергията да оцелееш в изкуството.
„Хрумвало ли ти е да се откажеш да си художник?”
Хубен: „Не, то не е като да откажеш месото, например, или да намалиш пиенето. Или си художник, или не. Ако си художник, то си такъв, защото не можеш да живееш по друг начин. Аз и затова се преместих в Ню Йорк.”
Тушев: „Тази идея не ми е минавала през ума... какво бих правил с живота си? Да бъдеш артист, означава да бъдеш каквото си пожелаеш, пълна свобода. Няма друга професия, която ти позволява безнаказано да си играеш на учен, фокусник, терорист, космонавт и идиот едновременно!”
Косьо: „Аз искам да съм честен и ще кажа, че на няколко пъти ми е хрумвало. Това са били моменти на безкрайно отчаяние и слабост, на пълно отказване на сетивата да приемат и предават; моменти на дълбок умисъл и разсъждения. Но и в тези моменти се сещах често за една мисъл: "Защо, когато човек се ражда, плаче и е слаб, а когато умира, гледа с надежда в бъдещето". Някои ще се сетят кой го е казал това.”
И тримата възприемат емигрантската си съдба като нещо неизбежно и нормално и дори задължително за развитието си като артисти.
Хубен: "Исторически погледнато, повечето от художниците емигрират някъде, където могат да работят по-пълноценно; и, разбира се, е по-трудно, когато идваш от бедна страна. Отнема време да разбереш как работи системата и какво е да си професионалист. Да е художник е трудно навсякъде".
Тушев: "Да си емигрант художник в Ню Йорк е като да си емигрант ресторантьор - не е нужно да си приравняваш дипломата като лекарите. Виж, да бъдеш уникален, е друг въпрос и все пак емигрантът е в по-изгодна позиция от току-що завършил арт студент с масивен дълг към City bank и подобни."
Косьо: "В Ню Йорк хората преминават през много, много трудности, свързани с оцеляването, не само физическото, но и всякакво друго. Аз поемах различни рискове, взех и доста крайни решения, като например да работя за Джеф Кунс четири години като обикновен работник. Мисля, че това е много депресиращо и пагубно за личната свобода на човека и художника. Но при Кунс видях, че изкуството кич, или както щеш го наречи, може да бъде издигнато на страшно високо ниво, а после свалено и унищожено изцяло. Което промени представите ми за трайност и сигурност. Няма нищо трайно и установено, понякога усещам, че процесите в този град се движат с такава скорост, че ако се потопиш да ги усетиш, може да ти се завие свят. Това изгради в мен различен вид устойчивост или самосъхранение. То избистри желанието ми за крайно фокусиране и контрол над всичките ми действия. И колкото контролът е по-пълен и цялостен, толкова повече човек може да стигне до по-сериозен резултат. Тук се научих, че трябва да хвърлиш страшно много усилия, за да имаш накрая много малък положителен резултат. И развих идеята за селекция, която прилагам в повечето ситуации от живота."
Нюансите, усещанията и пътят в емиграция са индивидуални. Бих могъл да попитам и други от донякъде успелите новоемигранти в Ню Йорк. Например Сашо Стоицов, един от бащите-основатели на N-формите в България, или блестящата Даниела Костова, която преподава в университета на недалечния град Трой, или манхатънския галерист Стефан Стоянов (Stephan Stoyanov Gallery), или диджей Жоро-Боро и т.н. Общото е, че всеки върви по своя път. No return!
Косьо, след няколко години уединение в ателието си, сега е принуден да се съсредоточи върху семейството си. Но продължава да излага, например през май т.г. в авторитетната галерия Beaumont в Люксембург, където показва своите портрети на агнета. Той излага често и в галерии в Челси, Ню Йорк.
Тушев, от своя страна, също успява да продава своята magnet-painting, наподобяваща цветни бодливи тръни. Парите си вади като асистент на италианския абстрактен живописец Rudolf Stingel, базиран в Ню Йорк.
„Смяташ ли се за успял?”
Хубен: „Ако е успял художник, който работи това, което иска, повече от 40 часа седмично, тогава да. Успехът за мен е в работата-път. Ако след 30-40 години хората решат, че все още казвам нещо интересно, то тогава съм успял и за обществото."
Тушев: „Успехът е мит. Не вярвам на митове."
Косьо: „Успехът е една от тайните на живота и ми е трудно да говоря на тази тема. Въпреки това, бих споделил, че съм щастлив за няколко реализирани работи. Когато се сещам за тях, нещо ме радва. Да, в някаква степен, на определено ниво успяхме да създадем семейство!"
В делничен план тримата продължават да са заедно. Ако някой има нужда от помощ… Както в гимназията, както в академията, както в ХХL, както в първите години на емиграция в Бронкс.
Това не им пречи да говорят един зад друг - за „смешното” в художествените възгледи на другия. Всъщност, като истински художници със собствени идеи. Каквито бяха, например, при първата им, все още ученическа изложба „New Art” през 1991 в руинираната тогава зала „Райко Алексиев”. Каквито бяха в ХХL. Каквито са и днес в Ню Йорк.
P.S: С подкрепата на Griffis Art Center, Ню Лондон, Кънектикът.
За интересуващите се: На 22 август 2010 в артистичния Бар „Гуд Къмпани” в Бруклин, Ню Йорк (Hope str.10), в рамките на 2 часа се състоя прожекция на филми на фестивала на пърформанса Sofia Underground. Присъстваха художници, куратори, галеристи и, разбира се, хипстъри от различни националности, както и доста българи – художници и студенти.