Китай търси света
„Средната империя”[1] никога досега не е заслужавала в такава степен своето име. Китай умело си пробива път към гравитационния център на широкия свят и се плаши от собствения си трясък. Той не спира да съчетава противоположности, подобно на кочияш, който пришпорва конски впряг едновременно със „стой!” и „дий!”.
Тази възприета двойственост се констатира както в икономическия, така и в политическия ред. Свят в себе си, Китай се настани в сърцето на механизмите на световна взаимозависимост, които наричаме „глобализация”. Той свърза култа към стабилността с култа към хиперрастежа, обсесията по суверенитета с избора на безпрецедентно реципрочно отчуждение. Някога виждали ли сте страна-континент, в която 65% от населението живее в селата, да създава икономика, чийто външен обмен да представлява 53% от БВП (цифрите са от първото тримесечие на 2010 г.)? Нито една икономика преди нея не е достигала подобни външнотърговски излишъци и, като последица от това, не е натрупвала подобни валутни резерви. Но и никоя икономика преди това не е ограничавала до такава степен дела на личните доходи (едва 36% от националния доход) по отношение на дела на публичните и частните инвестиции, както и дела на потреблението в полза на спестяванията, които надхвърлят 50% от наличния доход.
Най-заможните класи в Китай се превърнаха в първия световен пазар на луксозни марки и автомобили. Само че един завод-свят като Китай почива върху упорития труд и екстремното съревнование в заплащането. Скорошният пример с „Фокскон”, гигантския завод за сглобяване на електронни части, напомни тази истина: в сърцето на крайбрежния район месечните заплати се въртят около 150 долара и се допълват от седмично работно време, приблизително три пъти по-дълго от нашите (във Франция) 35 часа! Ето кое трябва да отрезви онези, които виждат бърза промяна в китайския модел, от икономика, теглена от износа, към увеличено вътрешното потребление. Разбира се, предлагането на труд ще започне бавно да спада от 2013 г. – моментът на пречупване в китайската демография; но бъдещата селска емиграция дълго време ще представлява резервоар на работна ръка. Разходите за обществено осигуряване се покачват, теоретично погледнато, освобождавайки потенциала на индивидуалното потребление. Но Китай дълго време ще си остане икономика, теглена от своя износ. Той би могъл дори да заеме първо място в световната икономика, запазвайки в същото време черти, характерни за развиващите се страни.
Този дуализъм се открива и в политически план. Два съвсем пресни примера: на 9 юни Китай гласува резолюция 1929 на Съвета за сигурност за по-строги санкции срещу Иран и по този начин отстъпи пред настойчивото искане на САЩ. Но на 11 юни прие с почести и усмивка Махмуд Ахмадинеджад, който посети Шанхайското световно изложение. Пекин изрази своето неодобрение по отношение на Северна Корея след потапянето на един южнокорейски военен кораб, но в същото време закриля режима в Пхенян от явно осъждане от страна на ООН. Китай прилага правилата на играта на международната общност, но по свой начин, често доста ограничено и с отявлено отвращение към всяко нововъведение. Той безумно желае световна стабилност, която схваща най-вече като запазване на статуквото, независимо за какъв режим става дума, в това число и в „бандитските държави”.
Фикс идеята за криза на капитализма
Дълго време за Китай основните притеснения бяха изчезването на комунистическите държави и “оранжевите революции”. Днес нищо не го притеснява толкова много, колкото разпокъсаността на капиталистическия свят, която ще доведе със себе си и световния икономически хаос. Към фикс идеята на заемодателя, страхуващ се от обезценяването на американските му кредити, се прибави и страхът на доставчика от това да вижда как отслабва неговият най-важен външен пазар – Европа.
Ветровете на паниката, които свистят над развития свят, притесняват и Китай. До този момент финансовата криза, идваща от САЩ, бе доста добре контролирана благодарение на държавната подкрепа и на централните банки. Но ето че навлязохме във втори рунд: вирусът на PIIGS[2] проникна в залата за реанимация и заплашва с нова пандемия. В продължение на доста месеци различни пазари по света останаха силно скептични по отношение на страхотния спасителен план, отнел девствеността на Европейската централна банка, който бе изфабрикуван, за да се пристъпи към спасяване на Европа.
И ето, че за всеобща изненада, рогът на китайската кавалерия се чу при последователното купуване на гръцки активи и на испански държавни заеми. Нито едно от тези действия не представляваше само по себе си някаква лоша сделка. Освен това, трябва да видим перспективите.
Китай не се мобилизира в полза на еврото по начина, по който мощно се притече на помощ на долара, рециклирайки неговите излишъци в съкровищни облигации; а и как би могъл да го направи, когато пазарът на европейските задължения беше безкрайно по-тесен в сравнение с този на съкровищните облигации и на другите американски облигационни инструменти?
Двете връзки нямат един и същи характер. Американските крайности в консумацията, съответно във вноса, имат нужда от китайските крайности в пестенето, за да могат да продължат да се практикуват. И обратното. Заради падането на долара, Китай непрекъснато изсипва своите излишъци в гърнето с американския държавен дълг. От своя страна, Европа финансира своите търговски дефицити спрямо Китай с помощта на преките си продажби в останалите части на света или чрез свои спестявания - от излишъка.
Но дяволският кръг, задействал се през 2008 г., промени ситуацията в Европа: държавните политики на растеж и гаранциите, дадени при евентуални банкови загуби, създадоха допълнителен риск, смятан за твърде обезпокоителен, имайки предвид и неговия обхват. Европа се изправи пред избора между два крайни резултата: конкурентна дефлация (намаляване на количеството книжни банкноти, пуснати в прекомерно обръщение – бел. ред.), която ще накаже китайските продажби; или създаване на ликвидности, които ще релативизират тежестта на предишните дългове на цената на едно значително обезценяване на еврото.
Да спасим Европа, за да предпазим Китай
От тези две злини Китай е избрал по-малкото зло, което на него би могло да му се случи, като подкрепя създаването на европейски ликвидности. Той го прави въздържано, както се прави от важните финансови играчи. В сферата на финансовите пазари думите са оръжия. Китай обявява, че ще продължи политиката си на диверсификация на резервите. Китайската инвестиционна корпорация (най-големият китайски държавен инвестиционен фонд) обяви на 27 май 2010 г., че ще запази разпределението на резервите в евро в същия обем. На 4 юни това изявление бе последвано от утвърждаване на китайското доверие в еврото, извършено от гуверньора на китайската народна банка Джоу Сяочуан по време на среща на финансовите министри на Г-20 в Бусан. През юли 2010 г. китайската администрация, отговаряща за контрола на чуждестранните валути, бе кандидат да купи 1 милиард евро испански заеми - и в крайна сметка купи 400 млн.: само по себе, обявяването на китайското решение гарантира успех, надхвърлящ очакванията.
По забележителен начин китайските фондове избегнаха да се включат във всеобщата паника на пазарите. Журналистическото обяснение на този феномен е, че Китай не е искал внезапната промяна в паритета между еврото и юана да се отрази негативно върху неговата конкурентоспособност. Това обяснение е твърде елементарно. Политическият избор на китайските власти по отношение на еврото и на европейския пазар произтича от самата същност на глобалната стратегия на Пекин. Китай и развитите страни - САЩ, Япония и Европа, много солидарно държат един другиго в шах. Но дори и ако всеки защитава своите егоистични интереси, не трябва да се забравя, че егоизмът през ХХІ век може да бъде само глобален, тоест, солидарен.
Жестоката криза от последните три години е крайно необичайна - и то не защото е финансова, а защото е глобална. Страните от БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) и от PIIGS – щурците и мравките, са в една и съща лодка. Всъщност, кризата на еврото разтърси едновременно и пазарите в Ню Йорк, и пазарите в Шанхай. Франция, инициатор на Г-20, веднага си даде сметка за това. Срещата на Г-8 вече не е актуална, но изкушението Г-2 е погледът на разума: Кимерика[3] се превръща в Химерика, когато започва да си мисли, че може да мине и без останалата част от света, включително без Европа и без развиващите се страни. Китай – със своите противоречия, динамики, географски и исторически притегателни сили, представлява основен елемент от глобалния пъзел, той обаче е неразделим от останалите парчета.
Не локомотив, а гигантски вагон
Постмаоистки Китай може да стои изправен само ако отбелязва високи нива на растеж. По много причини. Схематично казано, гъсто населеният Източен бряг, който е в процес на бързо забогатяване, представлява белите дробове, които вдишват продукта от китайския износ и го разпръскват из цялата страна. Цялата икономическа, финансова и политическа китайска уредба се срива, когато чудото на растежа посредством износа се забави прекалено дълго време: китайците определят пода на нивото на растеж като 8% годишно.
Смятаме, че Китай е локомотивът на световната икономика. Само че е вярно обратното. 2009 г. година представляваше само една скоба. За първи път от десетилетия нетното му търговско салдо намали неговия БВП на 4,8%, докато вътрешната икономика скочи на 13,9%.
Дори излишъкът по текущите сметки представляваше най-много 5,8% от БВП (срещу 10% през 2008 г.), а спадът на китайския износ бе по-малък от спада във вноса на неговите най-големи партньори (САЩ и Европейския съюз). Поддържането на силен растеж изискваше гигантски план за подкрепа в полза на мащабни действия, които обхванаха цялата страна. Вземайки предвид масивното прибягване към банковия кредит, повече от 2000 милиарда долара бяха инжектирани в китайската икономика. Резултатът беше постигнат, но с едно скъпоструващо изкуствено счетоводно разпределение. То не би могло да бъде повторено по такъв масивен начин. Китай успя да представи търговския баланс по дефицита през март 2010 г. посредством счетоводно чудо: този резултат подготви благоприятни условия за провеждането на икономически и стратегически китайско-американски диалог и бе постигнат благодарение на сериозен натиск за внос на енергия и природни суровини при надута цена на самото китайско търсене. Но в края на 2009 г. машината за износ отново се задейства. През април-юни тя наново ускори ход с покачване между 35% и 45% по отношение на същите месеци от предходната година.
Само че ние винаги подценяваме дела на износа в китайския растеж, тъй като надценяваме брутното образуване на основния капитал, представяно по ласкателен начин от китайското национално счетоводство: рекордният размер на спестяванията и на инвестициите отчасти се постига от държавни предприятия, които не обслужват никакъв дивидент и следователно нямат никакъв еталон за измерване на ефикасността на техните капитали.
След като световното търсене спре да дърпа китайската икономика, рискът тутакси се появява. На първо място, този риск е финансов: според изчисленията, още преди кризата от 2008 г. големите китайски банки, които са на първо място в света, държаха еквивалента на 25% от БВП в непродуктивни кредити. Това беше неизбежната равносметка на трийсет години брилянтен растеж, който обаче беше финансиран встрани от всички правила на капиталистическата система и най-вече от правилото за печалбата. Огромният кредитен балон, който беше създаден от плана за икономическо съживяване през 2008-2009 г., прибави 30% от БВП към тази сума, защото банките държат голяма част от заемите, договорени от местните власти най-вече в областта на недвижимите имоти и инфраструктурата. Парадоксално, но китайската мравка живее от кредита на нейните собствени банки. Без масовия износ от Китай към развития свят, cash-flow (паричният поток – бел. прев.) на китайските банки се пулверизира. А банковата система може да приеме краткосрочно забавяне, подобно на това от 2009 г., само благодарение на значителните резерви (2450 милиарда долара, без да броим някои офшорни пласменти), натрупани от Китай със структурните излишъци от баланса на плащанията. Тъкмо последните оторизират както подкрепата на вътрешното търсене, така и на това на банките.
Пропастите встрани от пътя на растежа
Финансовият риск се удвоява от един социален и политически риск. В Китай няма държава на благоденствието и управлението на капиталите остава в зачатък. Това е причината, поради която размерът на спестяванията е много висок. Впрочем, мощната спекулация относно жилищата е отражение на това спестяване от предпазливост, което води до закупуване на жилища така, както другаде се откриват спестовни книжки. В частност, в страната, в която като цяло застаряването ще бъде зрелищно поради повече или по-малко обяснимото насърчаване на раждането на едно единствено дете, все още не съществува универсална пенсионна система. Преходът към пенсионно-осигурителна система и разрастването на здравната система вече започнаха и ще изискват много важни публични субсидии: 120 милиарда долара от 2009 г. до 2011 г. за здравеопазването и 235 милиарда за финансиране на пенсиите. Социалната сигурност все още се държи на семейството и на мъчителното връщане на село в случай на нужда. Източният бряг подпомага финансово огромния селски масив на Запад. По директен начин - поглъщайки селската миграция, която благоприятства напредъка в производителността на селското стопанство и следователно в стандарта на живот в селата. И индиректно, доставяйки средства на централната власт, за да помага на бедните региони.
Колкото и някогашната Културна революция, с градски и студентски произход, да се явява едно забележително изключение, вярно си остава, че един от големите политически рискове за властите в Пекин идва от неравновесието между Изтока и Запада. Да не забравяме, че Мао се беше провалил в своя първоначален опит да посее революцията на изток, но впоследствие вдигна цяла селска армия по време на Дългия поход, за да надвие морските провинции, обърнали се към външния свят. Ако нивото на икономическия растеж силно отслабне, то селската имиграция категорично ще се забави или, по-лошо, ще тръгне в обратна посока, защото помощта за селата ще отслабне. Колкото до по-богатите региони от Изтока, те се дразнят от това да бъдат дойната крава, докато в същото време стандартът на живот на населението им не е висок. Застрашено е цялото равновесие на Китай и дори неговото политическо единство.
Така че цялото изкуство на властите в Пекин – изключително талантливи още от времето на Дън Сяопин – е да поддържат ритъма на растеж на границата на прегряването. Нито прекалено нисък, нито прекалено висок, понеже инфлацията в големите градове, най-вече в сферата на недвижимите имоти, е фактор на безпокойства. Жилищното строителство “се храни” от продажби на терени от страна на общините, за които това е източник на приходи (до 17% от БВП през 2009 г.!). Но покачването на цените на недвижимите имоти в най-големите градове с повече от 70% за една година е тема на всеки разговор и представлява поколенчески разрив. През 2008 г. имаше смъртни случаи по време на промоция на петлитров бидон с трапезно олио в магазин “Карфур”. Разказват, че влиятелен френски индустриалец в областта на конфекцията трябвало да концентрира цялото си производство в Мароко, защото след новогодишната ваканция китайските работници не се върнали в завода, а се прибрали по селата си, тъй като скъпотията в града станала непоносима. Стачките в китайските предприятия започнаха в началото заради увеличаването на цената на живота, значително надхвърлящо официалните данни.
Не си даваме сметка колко ловкост е необходима, за да се направлява тази невероятна машина за износ, която функционира на принципа на поточната линия, фабрикува онлайн това, което й поръча световното търсене, инкорпорира в своя износ голяма част от внесените суровини, енергии и природни суровини, както и фабрични продукти, най-вече германски, и трябва да осигури достатъчна китайска добавена стойност, за да запази социалното и икономическо равновесие на империята. Делът на реекспорта в китайските продажби в чужбина достигна до 50% в края на 2009 г. Китайската добавена стойност на износа си остава слаба - в цената на един IPhone на Apple, сглобен в град Шенжен от “Фокскон”, китайската добавена стойност представлява... 4 долара.
Ще трябва да минат десетилетия, за да може китайската икономическа система да поддържа обикновен растеж от 10% годишно, без да прибягва до поддържане на много високо ниво на износ. Изправен пред такава изключителна износна мощ, Западът би трябвало да трепери. Вярно е, че когато една страна-континент трупа демографско господство (близо една четвърт от световното население), забележително желание за работа (много пъти над нашите 35 часа седмично), значителна и все по-нарастваща ударна финансова сила, както и воля за технологична власт, благоприятствана от хилядолетна културна традиция, висококачествени университети и грижливо организирани технологични трансфери, можем да разберем защо на някои им харесва да разбуждат древния страх от „жълтата опасност”. Вярно е наистина и че финансовото превъзходство винаги срива равновесията. Англия доминираше чрез лирата, а САЩ започнаха да изместват Европа, когато след Втората световна война се превърнаха в нейни кредитори. Не би било безсмислено да видим в Китай – кредитор на САЩ днес, а утре - и на Европа – бъдещата световна свръхсила.
Други наблюдатели пък прогнозират за Китай японския синдром: Япония, чийто износ караше целия свят да трепери, чиито предприятия предизвикваха паника у американските конкуренти, чието ниво на растеж вдъхновяваше прокламаторите на т. нар. „японско чудо”, от двайсет години е притисната от дефлация и четири-пет пъти по-малка борсова капитализация. Тезата на тези анализатори се подхранва от приликите с днешен Китай: банкова система, която сляпо финансира износ на ниски цени, които не носят икономически печалби и са поддържани от подценена валута, източник на дългосрочно обедняване в една страна, която е вносител на енергия и природни суровини. Срутването на японската финансова система беше неизбежно, а часът на истината за китайската система скоро ще удари, казват Касандрите.
Ние не споделяме тази апокалиптична визия за Китай. Но пък още по-малко споделяме противоположните фантасмагории за доминираща сила, която, превърнала се в кредитор на развития свят, ще го подчини на волята си. На първо място, защото древната култура на Китай, доброволно изолационистка и, впрочем, изолирана от останалия свят чрез Хималаите на юг, Сибир на север и океана на изток, никога не е била империалистическа. Напротив, Китай е бил обект на постоянни нашествия, но е успявал винаги да “покитайчи” своите насилници. Днес този колос на глинени крака все още има да решава големи вътрешни проблеми и за да успее да се справи с тях, има толкова голяма нужда от равновесие във външния свят, че изглежда е много по-загрижен за стабилността, отколкото за доминиращата си позиция.
Китайският бряг, който дава живот на цял Китай, живее от жизнеността на останалия свят. Днес Китай тъче монетарна зона, в която юанът – една все още неконвертируема валута – е инструмент за уреждане на търговски отношения: Хонконг, Сингапур и някои партньори, продаващи природни суровини и купуващи китайски преработени продукти, му се подчиняват по възхитителен начин; все пак, с изключение на въглищата, Китай внася останалата необходима му енергия и природни суровини. Африка (където през изтеклото десетилетие със сигурност имигрираха един милион китайци) и Бразилия (където китайският износ се увеличи със 125% за първото тримесечие от 2010 г.) са неговите нови приятели. А Русия и Иран не могат да бъдат третирани като неприятели.
Голямата търговия между Китай и Европа
Но най-вече САЩ и Европа – двамата съучастници в обширното кралство на избирателя-консуматор-длъжник – трябва на всяка цена да запазват своя консуматорски апетит, за да предлагат излази, жизненоважни за производителния жар на китайските заводи. Как, ако не минат няколко десетилетия, Китай, чийто потребител със своя нещастен дял от 3600 долара (6600 при паритет в покупателната способност) от БВП на глава от населението – осем пъти по-малко от японеца или европееца и дванайсет пъти по-малко от американеца – е погълнат от пазарите на жилища и хранителни стоки в градските зони, би могъл да се превърне в голям пазар за вътрешната си продукция? Рекскод[4] посочва 2050 г. при положение, че Китай продължи да се изкачва с настоящия темп. В основни линии, по отношение на останалия свят, днес Китай е като “Форд” от 1914 г. - фирмата покачва заплатите на служителите с цел да им предостави средства за закупуване на колите, които те произвеждат.
Така че Китай се страхува от световната рецесия като от чума. Може да се окаже, че с голямо нежелание той участва със сериозен дял в отговорността за банковата криза от последните три години, рециклирайки излишъците по платежните баланси на Съединените щати и благоприятствайки по този начин едновременно едно изкуствено ниво на растеж и едно всеобщо задлъжняване. Намерението наистина беше да се даде кредит на купувачите на китайските продукти, както някога САЩ бяха направили с Европа чрез плана Маршал. Китайското безпокойство пред двойния риск - от дезинтегриране на европейската валута и от брутална дефлация, наложена от Германия върху еврозоната, за да я излекува - е от същия порядък: как световното търсене би могло да устои на една имплозия на европейската икономика - водещия пазар в света? Как китайският режим би могъл да надживее спиралата на световната дефлация? Как страната би могла да се съвземе след едно повторно изкуствено съживяване на домашната си икономика? Впрочем, тъкмо поради това Китай привилегирова отношенията си с развиващия се свят. Не от грижа за световен leadership, а защото се опасява от евентуална западна лебедова песен и иска да уравновеси рисковете пред себе си.
Уравновесяване на рисковете, диверсифициране на активите – ето най-доброто обяснение на стратегията по отношение на Европа, предприета от Китай. В европейската политика всичко сочи към отказ от колективно поемане на отговорност за твърда сила, hard power по англо-саксонски, която предполага бюджет и по-решителна обща политика на отбрана. Но вътрешният европейски пазар е достатъчно жизнен за китайските продажби. Поддържането на едно прилично ниво на еврото е решаващо: понеже японската йена не предлага никаква дългосрочна сигурност поради океанообразния публичен дълг, а доларът няма алтернатива. Петролът, златото и кожата и всички тези ценни метали, от които самият Китай прелива, представляват алтернативни пласменти, само ако стойността им не се изчислява в долари. Нещо повече, европейската криза предлага възможности за инвестиране: обезценени активи, обществени поръчки и инфраструктурни проекти, в които Китай е специалист; негови предприятия вече изграждат полски магистрали, финансирани с европейски фондове.
Днес може би наистина е налице основа за голяма търговия между Европа и Китай. В крайна сметка, еврото, както и юанът, са валути със значителна тежест, но с ограничен суверенитет. Еврото е инструмент за извършване на транзакции и за хармонизиране в европейски план, но неговите поддръжници се колебаят да повишат статута му на резервна валута: въпреки това, за да се положат основите на едно европейско икономическо съживяване на пазара на облигации, трябва да се приемат спестявания и от външни източници. Юанът, от своя страна, се срутва под валутните резерви. Но китайските власти познават много добре ограниченията на тяхното финансово управление и неконвертируемостта плюс определена непрозрачност предоставят предпазен щит на голямото парапублично китайско казино. Глобално погледнато, европейските правителства започнаха да контролират своят публичен дълг много по-добре от САЩ. Но липсват структурни фондове, за да завърши интеграцията на Европа на 27-те. А защо те да не дойдат от китайските капитали, които да бъдат инвестирани под формата на частни капитали и така някои пазари да се отворят за конкурентоспособни китайски предприятия?
Цялата находчивост и тънкост на китайския модел е да направлява индустриалния императив на тази голяма страна така, както са го правели западните сили през XIX в., включително и чрез натрупването на капитал и експлоатирането на работна ръка, като в същото време това се вписва в декора и изискванията на XXI в.: например, преследвайки годишен растеж от 10%, без да се препъва в намаляващите източници на фосилна енергия или на суровини през този век; контролирайки ръста на заплатите и на условията на живот на работниците, които са в контакт със западния свят чрез емигрантите или чрез неуспешно цензурирания интернет; напредвайки в света на търговията, като в същото време се прескачат някои правила за добро поведение, монетарните правила в частност. Не е толкова лесно да бъдеш във възход в една глобализирана и взаимосвързана икономика, дори когато се казваш Китай.
Китайците оценяват много добре изискванията на устойчивото развитие: не само уважението към околната среда или към икономията на природни ресурси, но и към социалнополитическото равновесие. Те оценят като необходимо временното заобикаляне на фундаменталните принципи на развитите западни демокрации, създателки на масовото потребление, като отлично съзнават, че това е само временно решение. Впрочем, колкото ни впечатлява Китай, толкова го впечатляваме и ние. И това, което предизвиква възхищението му, е нещо, което ни се струва съвсем естествено: начинът на живот, който спрягаме като прозата на г-н Журден[5]. Попитайте един китаец какво представлява французинът. Ето получените отговори след едно запитване на списание Newzy: ако имаше дарба, то това би била креативността. А атмосфера? Гостоприемството. А изкуство? Изкуството да живееш. А произведение на изкуството? Статуята на свободата. Има нещо разчувстващо и болезнено в това въображение, толкова отдалечено от представата, която ние имаме за себе си. Както е отдалечен от самия китаец и портретът, който ние му рисуваме.
Ако трябваше да препоръчам на нашите предприятия и правителства „начин на употреба” на Китай и китайците, той би бил да се приближаваме към тях без наивност, но и без параноя, без подмазване, но и без агресия. Те са също толкова латинци, колкото японците принадлежат на германските народи. Те са търговци. Техният любим израз е win-win, ти печелиш и аз печеля. Те много добре разбират, че ще излезете от магазина, щом се окажете губещи; което не е сред целите им. И ако този гигантски потенциален пазар от 1,5 милиарда потребители започне постепенно да се отваря за нас, ще бъдем доста разочаровани, че сме го оставили на други, тъй като сме били прекалено предпазливи. Във връзка с тази огромна страна бихме могли да почерпим вдъхновение от Мислите на Паскал: „Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява.” Но в своя прословут залог-препоръка Паскал казва, че който вярва в Бог, няма да загуби нищо, а само много ще спечели. Какво ще загубим, ако вярваме в Китай? Сигурно е, че през следващите десетилетия той ще стане голяма сила, но без съмнение по-малка, отколкото ни я описват чрез простото удължаване на кривите, САЩ няма да бъдат погълнати от този възход, нито пък Европа, стига тя да избегне колективните самоубийствени действия. Впрочем, Европа не залинява от възхода на САЩ, отбелязван от един век насам, а напротив.
Разумно е да се заложи на вярата, че Китай мечтае за свят на равновесие и инвестира време в изграждането на собствените си вътрешни баланси, за да се отвори постепенно към икономическия и политически western way of life. Китайците не могат да искат смъртта на модела, от който имат нужда, за да го имитират и да го насищат с продуктите си. Когато става дума за Китай, всички залагаме на неговия растеж. Да заложим и на вярата в самия него!
Commentaire, № 131, Есен, 2010
Превод от френски Момчил Христов
[1]Едно от древните самоназовавания на Китай („Империата в средата”, „Поднебесната”). Древните китайци, както и европейците, са смятали, че всичко, което ги заобикаля е периферия, а те са в центъра на света - бел. ред.
[2]С този акроним се описват петте европейски страни, чиито икономики са отслабнали след финансовата криза: Португалия, Италия, Ирландия, Гърция и Испания. Тъй като основната валута в тези страни е еврото, те не могат да приложат независима финансова политика, за да се справят с проблема с икономическия спад – бел. ред. Едно от древните самоназовавания на Китай („Империата в средата”, „Поднебесната”). Древните китайци, както и европейците, са смятали, че всичко, което ги заобикаля е периферия, а те са в центъра на света -бел. ред.
[4]„Coe-Rexecode” (Centre d'Observation Économique et de Recherches pour l'Expansion de l'Économie et le Développement des Entreprises) – френски институт за икономическо наблюдение и изследвания върху разрастването на икономиката и развитието на предприятията (бел. прев.)