Харалан Александров:Киното ни - депресия и морална паника
- За първи път бяхте член на жури на филмов фестивал. Как се чувствахте като социален антрополог в компанията на режисьор, тв-шеф, актриса и писател?
- Чувствах се необикновено комфортно. Бях се подготвил да отстоявам гледната точка на социалния изследовател в опозиция на хората на изкуството, но се оказа, че имаме забележително сходен прочит както на фактите от живота, така и на тяхната интерпретация в киното. Неслучайно присъдихме наградите почти с консенсус - оценките за техните качества бяха твърде сходни, което може би е недостатък при подбора на журито. Въпреки това, обсъжданията бяха много оживени, както подхожда на страстната природа на участниците. Няма да преувелича, ако кажа, че за мен беше чест и удоволствие да бъда член на това жури.
- Имахте ли преди Варна представа за състоянието на днешното ни игрално кино?
- Да, опитвам се да следя българското кино, но не гледам всичко, а само филми, препоръчани ми от приятели киномани. Нищо обаче не може да се сравни с гледането на четири-пет филма дневно в продължение на повече от седмица. Признавам, че за неподготвен зрител като мен това може да е доста изтощаващо преживяване.
- В сравнение с предишните издания на “Златна роза” от 1994 насам игралното ни кино се оказва и по-травматично, и по-адекватно на българските нагласи. Как изглежда то, според вас?
- Ако трябва да го опиша с малко думи, те са депресия и морална паника. Със своята изострена чувствителност киното долавя и избирателно отразява както травматичните нагласи, така и мрачните и песимистични настроения в общността. Извън съмнение, българското кино е във връзка с културната и социална реалност, в която е потопено. Друг въпрос е доколко кинематографичното пресътворяване отговаря на критериите за високо изкуство.
- До каква степен игралното ни кино се включва в обществения дебат за прехода и днешната ни безпътица?
- Киното дава доста точна диагноза на нашето болно общество, но видимо изпитва затруднения да предложи лечение. Така то заявява ангажираност към социалната ситуация, макар и по своя, понякога оттеглен, маниерен и претенциозен начин. За жалост, рядко отива отвъд безутешните констатации и самосъжалението - някои от филмите издават нарцистично опиянение от упадъка и нищетата на българския живот, болезнено съзерцание на човешката деградация и разпадането на социалните връзки от позиция на морално превъзходство. В този смисъл, киното отразява и споделя печалната безпомощност на българските елити да намерят изход от безпътицата, за която говорите.
- Как възприемате тематичния диапазон на филмите и доминирането на ъндърграунда и маргиналията от гледна точка на хода на българското време?
- Трудно е да се дефинира какво точно означава ъндърграунд в едно общество, в което представители на подземния свят трайно са окупирали центъра на публичното пространство и успешно се домогват до политическа власт. Още по-трудно е да се определят границите на маргиналията, когато преобладаващата част от хората се чувстват отхвърлени и маргинализирани, изтласкани в периферията, изключени от важните процеси, подминати от хода на живота. Но тъкмо тази неопределеност и размитост на границите между приемливо и неприемливо, между нормално и патологично, между ежедневно и престъпно, която бележи нашето объркано време, се превръща в тема на много от филмите. Например, мотивът за насилието като банално, рутинно ежедневие присъства в доста от тях, а поне два - „Светото семейство” и „Лов на дребни хищници” - адресират насилието върху и между деца. „Лов на дребни хищници”, който е сред най-добрите на фестивала, започва със задъхана сцена на бой между момичета, преминава през една симпатично-невинна история на младежко престъпление, продължава през трагичната история на обречено приятелство между гангстери и завършва с две паралелни убийства: едното - очаквано и неизбежно, другото - нелепо и непреднамерено, но някак зловещо закономерно. В този смисъл, доминиращите сюжети са адекватни на българското време или, по-точно, на българското безвремие.
- Каква е вашата интерпретация на наративните практики в българските игрални филми от гледна точка на тяхната комуникативност?
- Комуникативността не е сред най-силните страни на българските игрални филми; твърде често сюжетните линии остават неразвити или изглеждат случайни, разказът е неубедителен, а внушенията са енигматични. Понякога се питаш защо се появява определен герой, какъв е смисълът на дадена сцена. И, в крайна сметка, към кого е насочен филмът - към широката публика, към някаква въображаема елитна аудитория или към самия автор. Ще си позволя да отбележа, че жанровата неопределеност на филмите и калейдоскопичното, непоследователно запечатване на времето кореспондира с тази надробеност и разпокъсаност на социалния опит, за която говорихме току-що, дава израз на трудността този опит да бъде организиран в цялостна, непротиворечива картина за света. Казано по постмодерному, фрагментираното преживяване за света се проявява чрез деконструиране на линейния филмов наратив, разместване на времеви, културни, смислови пластове и пр.
- И този път не минахме без мутренската еротика, настанила се трайно в живота ни и съответно - в киното. Как ви изглеждаше нейната интерпретация в конкурсните филми?
- Не ме впечатли толкова мутренската еротика, колкото неволните препратки към българското кино от епохата на зрелия социализъм. Почти нямаше любовна сцена, в която да не се мерне свенливо разголена цица - едно от устойчивите клишета на плахата социалистическа еротика. Припомних си с носталгия суперпродукциите от 80-те – “Хан Аспарух”, “Време разделно” и пр.
- Вашето жури, от една страна, продължи традицията на колегите си от началото на ХХІ век да се връчва „Златна роза” на дебют. Но, от друга, оценявайки тази богата продукция, вие стигнахте още по-далеч, елиминирайки сериозни и стабилни филми за сметка на дебютите. Дали този избор не е свързан по някакъв начин и със скандалния режим, в който премина фестивалът - орязаната субсидия, държавното нарушаване на Закона за филмовата индустрия и протестът на режисьори и продуценти?
- Изборът бе продиктуван в най-голяма степен от споделената преценка за качествата на представените филми. Факт е, че дебютите ни впечатлиха и развълнуваха повече от тези на утвърдени автори. Факт е също така, че не сме безразлични към нарушаването на Закона за филмовата индустрия и нищетата, на която това обрича българското кино, и то в момент, когато бележи възход. Свиването на субсидията излага на риск тъкмо този процес на утвърждаване на ново поколение автори, които направиха силна заявка на фестивала и за които е жизнено важно да продължат да правят филми сега, когато са в творчески подем.
- Можем ли да тълкуваме фаворизирането от журито на „Източни пиеси” като жест в подкрепа на независимото кино?
- Да, искахме да насърчим независимото кино, предприемаческото усилие да се потърси и намери финансиране на оригинални филмови проекти от разнообразни външни източници. Но преди всичко, искахме да насърчим един чудесен филм, открояващ се с пестеливост, чувствителност, автентичност и смелост.
- След като Камен Калев си е и сценарист на филма, а действието, общо взето, следва поведението на главния изпълнител Христо Христов, светла му памет, защо не му присъдихте и награда за сценарий?
- Обсъждахме тази възможност, но, в крайна сметка, се въздържахме да присъдим и тази награда на филма, тъкмо защото изпълнителят доминира над сценария.
- Публиката компенсира елиминирането на “Стъпки в пясъка” от наградите. Защо, според вас, зрителските пристрастия отидоха при този прекрасен филм, хибрид от мелодрама и road movie, изследващ екзистенциалните скиталчества от 70-те до днес, а не при касоразбивача „Мисия Лондон”?
- Този безспорно талантливо направен филм апелира към една едновременно интимна и типична драма на българския преход - несретната история на емигранта, отчужден и изгубен в големия свят, който мъчително търси своя корен и в крайна сметка щастливо го намира в любовта от детството. Този романтично-носталгичен сюжет неизбежно отключва силен емоционален отклик и така в него има нещо манипулативно. По някакъв начин „Стъпки в пясъка” залага на сигурно, подобно на успешните политици популисти, и по това си прилича с „Мисия Лондон”, който е замислен и изпълнен като пазарен успех. В първия случай филмът предсказуемо разнежва зрителя, във втория - предсказуемо го разсмива. Ние избрахме да наградим филми, които не разчитат на сигурни, проверени модели, които поемат творчески риск.
- Прочее, реакциите на публиката влияеха ли по някакъв начин на дискусиите ви?
- Отчитахме и дискутирахме реакциите на публиката, но не мисля, че те повлияха върху окончателната преценка. С риск да бъда упрекнат в елитизъм, ще призная, че въпреки уважението ми към вкусовете и предпочитанията на публиката, рядко ги споделям. Оказа се, че по това си приличаме с останалите членове не журито.
- Как тълкувате топосите във филмите и изобщо акцентите в урбанистичното живеене?
- Разширяването на географския и културен обхват на българското кино поставя в нова перспектива родните градски и селски пейзажи, преоткрива познатите пространства през погледа на глобализирания човек. Приветствам това разкрепостяване на перспективата, то е проява на нарасналото самочувствие и амбиции на българското кино, готово да напусне провинциалната самодостатъчност и втренченост в себе си. Но най-вече е израз на засилена чувствителност към глобалната - и постмодерна - драма на проблематичната, неокончателна, оспорвана и уязвима идентичност на подвижния човек. Това е интимна тема на все повече българи във време на масова миграция и културни смесвания в космополитните градове на света. Сблъсъкът между културите и произтичащите от него комични и драматични инциденти е благодатна територия, заредена с кинематографични възможности, но и възможности за себепознание. Играта между възможността и невъзможността за себепознание чрез досега с друга културна среда е в основата на пародийния зарад на „Мисия Лондон”, но присъства по един по-дискретен и деликатен начин и в „Източни пиеси”. Сюжетът за завръщането към корена и към себе си е древен и могъщ, той винаги грабва и вълнува - архетипният разказ е, разбира се, дългото завръщане на Одисей към Итака. Тази тема отдавна присъства в киното и сега то се завръща към нея, за да я преоткрие в променената културна ситуация. Това завръщане започна преди няколко години с великолепния филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който, забележете, е направен по роман на германски писател от български произход, и продължава в много от филмите на този фестивал: „Стъклената река”, „Стъпки в пясъка”, „Тилт”, „Прима примавера” и др.
- Открихте ли за себе си конформистки филм?
- Да, повече от един. Конформизмът е устойчива характеристика на българския социален и културен живот, няма как киното да остане незасегнато от него.
- А кой е вашият фаворит от тазгодишната „Златна роза”?
- „Тилт”. Може би защото го гледах за първи път на фестивала и в него играе мой близък приятел.
- След като обяви наградите, журито написа декларация до всички институции, в която подкрепи протеста. Но преди това на пресконференцията вие изразихте тревога за геноцида към филмовата общност през обществения нихилизъм към елитите. Прочее, тази заплаха по някакъв начин бе артикулирана както от министъра на културата, така и от хейтърските форуми. Тъй като киното е важен сегмент от българския духовен живот, авторите му са, разбира се, елит, но твърде жалък в социален аспект. Какъв, според вас, е ефективният ход за протест в тази абсурдна ситуация?
- Ефективният ход е подсказан от самото кино - както се случва във времена на кризисно развитие, филмовата и социалната реалност се преплитат. Сред централните теми на този фестивал е тази за провалените авторитети: безпомощните и безразлични институции, оттеглените или отсъстващи родители, които населяват „Източни пиеси”, „Светото семейство”, „Подслон” и пр. Плътно и зловещо присъстват образите на престъпните патриарси - полковникът-мафиот от „Тилт”, старците-разбойници от „Раци” и „Лов на дребни хищници”. Докато родителите деградират и се самоунищожават, децата са изоставени да се справят сами в един опустошен свят и те го правят, като преоткриват основополагащите човешки ценности в отношенията помежду си: приятелството и любовта, лоялността, честността и солидарността. Осиротелите деца намират сила и основание да продължат да живеят, като изградят наново своя малък социален свят от отломки, завещани им от провалените родители, и по този начин преодоляват зависимостта от миналото и неговото проклятие. В крайна сметка, същото правят и авторите на успешни филми - борят се със зависимостта от ненадеждната държава, като търсят алтернативни източници на финансиране; солидаризират се в протеста срещу провалената власт. Това е изключително здравословен процес на израстване и автономизиране, пряко свързан с подема на българското кино. И, разбира се, ние можем само да го приветстваме и да го подкрепим.
Разговаря Геновева Димитрова