Сан Себастиан 2010: порастване
Детство, аматьорство, книги, Каталуния – никак не е трудно да се изведат ключовите думи за 58-то издание на кинофестивала в Сан Себастиан (17 - 25 септември). Всяка година някоя тема се надига отчетливо, но понякога е нужно доста да се вглеждаш, за да откриеш приликите и посоките. Не и сега: веднага се набива на око, че фестивалът се лута из неволите на порастването, че е белязан от тъгата по някакъв Отсъстващ Баща, от страха пред затрудненото общуване. Черните килими, незнайно защо изместили обичайните червени пътеки, и сбогуването със сдаващия поста си Микел Оласиреги, директор на събитието през последните 10 години, само допринесоха за общото усещане за сиротност и неуют, което лъхаше от тазгодишната програма.
Детство
Впечатляващият брой заглавия с деца в центъра лъсна при обявяването на наградите: „Златна раковина” и „Сребърна раковина” за мъжка роля на 17-годишния Конър Маккарън - за “Невъзпитани и престъпни” (историята на шотландски тийнейджър), „Сребърна раковина” за режисура - за Раул Руис с “Лисабонски потайности” (14-годишен богатски наследник в основата на събитията), „Сребърна раковина” за женска роля - за Нора Навас от “Черен хляб” (върти се около момче на 11), Награда на журито - за “Елиза К.” (момиче на 11), приз на младежкото жури и първо отличие в раздела “Латинохоризонти” - за “Абел” (момче на 9), награда в секцията “Нови режисьори” - за колумбийския “Цветовете на планината” (момче на 9).
Критикът на в. ABC справедливо озаглави последната си фестивална статия “Шотландският “Невъзпитани и престъпни” се натъкна на „Златна раковина”. Усещането беше за произвол: както в избора на 15-те конкуриращи се филма, така и в поощряването на определени от тях. В “Невъзпитани...” на Питър Мълан (той лично играе най-неубедителния образ - на бащата алкохолик) уж виждаме как едно интелигентно и саможиво дете бива всмукано от бруталната среда на Глазгоу от 70-те. Макар че отначало удържа на всеобщото насилие – учители, другарчета, семейство, – нещото, което го пречупва, е еднократна проява на кастово презрение от майката на негов съученик. Поводът за генералния обрат стои недостатъчно, а цялата грубост на екрана, колкото и убедителна да е в детайлите си, не се натрупва до някакво по-значимо наблюдение. Опитът през последния половин час от веризъм да се мине в метафизика (Мълан твърди, че е почитател на Бунюел) води само до впечатлението, че филмът е дело на двама режисьори, вторият от които нехае за направеното от първия.
Същото впечатление се утаява от “Елиза К.” с тази разлика, че той, стилен и премислен до загуба на всяко чувство, наистина е дело на двама: Жорди Кадена и Джудит Колел. И тук сработва само първата част (Кадена), в която косвено е описано капсулирането в забрава на една огромна травма: Елиза е насилена от приятел на баща си. Черно-бяла, хиперестетска, с глас зад кадър и внимателно наслояващо се усещане за неудобство, тя е попиляна от втората (спомнянето след 14 години), заета от неприлично дълъг цветен етюд с буйстване. Баща и дъщеря се събират на маса. Мълчание. Тя пита: “Мислиш ли си понякога за Мартин Лутър Кинг?” (!?) Символизъм се сипе на парцали – презимето на момичето всъщност е заимствано от това на Киселяк, босненски градец, пострадал, разбираме от авторите, от “балканската война”; Кадена бил работил в естетиката на датския художник Вилхелм Хамершой, а Колел – в тази на Егон Шиле...
“Черен хляб” (с подзаглавие “Портрет на един убиец на птици”) на винаги прехласващия разказвач Агусти Виляронга е най-доброто в състезанието: краят на Гражданската война в Испания, планинско селце, семейството на Андреу се разпада, а с него и много от илюзиите на детето. Филмът е чудесно оркестрирано и високо емоционално групово преживяване на бързи обороти: децата са блестящо характеризирани, мъжете плашат, жените са вълнуващ хор. В “Черен хляб” има мрак и страх, и детинско усещане за „всичко е възможно” (включително и доброто).
“Лисабонски потайности” трае четири часа и петнайсет минути и е направен така, че на периоди го мразиш, проспиваш, после гледаш внимателно, привързваш се като в стокхолмски синдром, съчувстваш на иначе плоските романови персонажи в пълния набор от забранени любови, благороднически козни, разкрития и покаяния от края на ХIХ век. Има нещо много Вердиево не само в “постановката” на текста, но и в самия него, нещо бутафорно-оперно, което просто маркира големите чувства и събития, като постига съпричастие по други пътища... при липса на пеене тук, заслугата е на темпото, на камерата, на одухотворените лица на международния актьорски екип и повествователната вещина на Руис.
“Абел” е първи режисьорски опит на Диего Луна - едно от хубавите момчета на мексиканското кино (с Гаел Гарсия Бернал, негов продуцент тук, играха в познатия и у нас “И твойта майка също”). След магичното начало, в което майката прибира безмълвния и безсънен Абел от болницата, се прехожда към обещаваща среда (детето си въобразява, че е отсъстващият глава на семейство) и конвенционална щастлива развръзка. Срамота е все пак този Едипов комплекс, превърнат в симпатичен кич, да вземе наградата в латиносекцията при наличието в нея на бавно и смислено изграден филм като документалния “Носталгия по светлината” на чилиеца Патрисио Гусман (на фона на пустинята Атакама – солидно съчетание от свидетелства на археолози, астрономи и близки на безследно изчезнали по време на Пиночетовия терор).
Наградата на ФИПРЕССИ също отиде при филм с деца: японския “Генпин” на Наоми Кавасе, единствения документален в конкурсната програма. В клиника за естествено раждане без писъци, медикаменти и бели престилки, бебетата се появяват на бял свят в домашна здрачина, с цялото семейство около родилките, които накрая се разсипват в “Аригато!” и “Чаках те!”. Впечатляващо.
Тийнейджъри са в основата и на “Подслон” на Драгомир Шолев - първият български филм на фестивала в Сан Себастиан досега, както и на неговия румънски полубрат, също дебютния “Житейски принципи” на Константин Попеску (и двата в раздела “Нови режисьори”)... Малък, тих и убедителен, “Подслон” е колкото за разрива между поколенията, толкова и за целебната сила на делника. На детето, около чийто бунт кръжи действието, е отредена маргинална роля, важни са реакциите на неговия опит за отскубване: родителите (Цветан Даскалов и Янина Кашева) са умилително нескопосни, докато се мъчат да са възрастни и цивилизовани. Разван Радулеску е съсценарист на филма и сценарист на “Житейски принципи”. Темата е сходна, разказът – различен, но сякаш за улеснение на съпоставката, името на българския и румънския баща е еднакво (Емил)... IndieWire беше една от малкото медии, които се усетиха. Ето и коментарът: “Житейски принципи” изследва семейните взаимоотношения на баща с непокорен син тийнейджър от предишен брак и бебе от по-младата си втора съпруга. Семейството се готви за морска почивка в България, но всичко тръгва зле. Плодовитият Радулеску е съсценарист и на българския филм “Подслон”, който оставя почти 100% впечатление, че е румънски, макар и да се развива в днешна България. Фокусира се върху семейните взаимоотношения на двама съпрузи, които се опитват да проумеят поведението на своя непокорен син тийнейджър, решен да става пънкар анархист. От двата българският има по-ясни политически обертонове...”
Аматьорство/книги
“Красиво заснето и с хубав саундтрак” вече нищо не значи – огромното количество филми са изпипани до последна подробност и големият проблем на киното, проличаващ на фестивал, е липсата на свежа сърцевина, на съдържание. Сан Себастиан 2010 предложи няколко забележителни примера за това, как суровина се намира в любителското изкуство или литературните източници. Докосващите гениалността и задължителни за гледане “Изход през сувенирния магазин” на Банкси (2010) и “Дяволът и Дейниъл Джонстън” на Джеф Фойерцайг (2005) бяха в паралелни програми: първият - в “Перли от други фестивали”, вторият – в разкошната панорама “Нови пътища на документалното кино”. Общото помежду им е, че се осланят на аматьорски материал и разказват за спонтанни, самоделни форми на изкуство. Банкси е английският графити артист, който ревниво пази анонимността си, но в “Изход...” успява да разкаже и себе си, и уличното изкуство, докато прави филм от видеозаписите на Тиери Гета, чудак, тръгнал да става известен, докато прави филм за Банкси... Обектът на топлия, изненадващ “Дяволът...” е друг чудак, маниакално-депресивен самоук певец, прочул се в Щатите с любителски албуми, размножавани на касетки и разпространявани на ръка през 80-те... Още поне две заглавия заслужават споменаване в този смисъл: весело-страшният гватемалски “Маримби от ада”, заснет от Хулио Ернандес Кордон с видеоопцията на фотоапарат Canon 7D, и мъчителният “Проклятие” на Джонатан Каоует (2003), съставен от богатия семеен архив на автора посредством програмата iMovie на личния му компютър с около 200 долара “бюджет”.
От 18 филма в официалната програма (3 извън конкурса), една трета бяха екранизации по книги: “Вкъщи за Коледа” по разкази на Леви Хенриксен, “Елиза К.” по “Елиза Киселжак” на Лолита Бош, “Черен хляб” по иначе скучните романи на Емили Тешидор, “Лисабонски потайности” по едноименното произведение на Камилу Кащелу Бранку, “Тя се казваше Сара” по романа на французойката Татяна дьо Роне и “Яж, моли се и обичай” по ню ейдж коктейла от Италия, Индия и Бали за американски туристи от Елизабет Гилбърт.
За разлика от превъзходните киноверсии на приседливи текстове, като “Черен хляб” и “Лисабонските потайности”, повечето други не ставаха за гледане, все едно от колко добър или лош литературен материал изхождаха. Най-освиркваната награда през 2010 г. бе за сценария на Бент Хамер на“Вкъщи за Коледа”. Злощастният опит на любимия от стипчиво-нежните “Кухненски истории” норвежец е да направи нещо като “Кратки пътища” със сладка празнична глазура: в затънтено градче съдбите на няколко двойки се преплитат, едни умират, други се раждат, но всички са щедри и благородни до прилошаване. Но нито Хамер е Олтман, нито Леви Хенриксен е Реймънд Карвър, нито форматът “пъзел от житейски истории” продължава да работи (вече береше душа някъде около “Вавилон” на Иняриту) – “крупно опозоряване”, както го формулираха колегите от “Комсомолская правда”.
Друго разочарование по книга дойде от Данис Танович с “Цирк Колумбия” по Ивица Джикич. След безспорните “Ничия земя” и “Ад”, това тук прилича на нещо, правено от Кустурица без хъс в свободното време, за да си плати някоя сметка. Босна, 1991 г., сърбите започват да бомбардират Дубровник, но нашите герои още не вярват, че войната ще ги застигне: в затънтено градче след 20 години в Германия с мерцедес и секси дамичка до себе си се прибира Мики Манойлович (на всяка копродукционна балканска манджа мерудия, във вечната роля на нервен мъжага). Там се среща с 20-годишния си изоставен син (игран от 25-годишен актьор, който изглежда на 30, ерго неправдоподобно): ще се опознаят почти насила, докато бащата търси изгубената си черна котка-кадем, а мащехата прелъстява сина. Много насилено веселие, малко за разказване.
Каталуния
От същите 18 филма в официалната програма петте “испански” бяха продуцирани от Каталуния, а три от тях – и на каталунски език (“Черен хляб”, „Елиза К.” и акламираният от критиката документален „Велосипед, лъжица, ябълка” на Карлес Бош). В сборния раздел „Сабалтеги” и в „Made in Spain” бяха програмирани още 14 заглавия с каталунско финансиране, като “Погребан” на Родриго Кортес бе едно от най-интересните не само на този фестивал – той смая публиката още с премиерата си на Сънданс. Каталунец е Джими Джимфере, награденият оператор на “Баща” (реж. Хосе Мария де Орбе). И “нашествието” не е само в Сан Себастиан: каталунска копродукция спечели Кан (“Чичо Бонми, който помни предишните си животи” на Апичатпонг Верасетакул), отново такава надделя в Карлови Вари през юли (“Мрежа срещу комари” на Агусти Виля). Говорим за народ, по-малък от българския и без самостоятелна държава, чието дейно ядро до голяма степен е съсредоточено в един-едничък град - Барселона.
„Погребан” е фестивалният ми любимец, труден моноспектакъл, който в никой момент не изморява и не престава да бъде кино: Пол Конрой (блестящ Райън Рейнолдс), работещ в Ирак американски шофьор, се съвзема след нападението над конвоя, в който е бил камионът му. Намира се на тъмно и тясно и не след дълго осъзнава – заровен е в дървен ковчег със запалка в джоба и чужд мобилен телефон с меню на арабски. Дават му срок от няколко часа да поиска откуп за себе си, в противен случай няма да разкрият къде е закопан и въздухът му ще свърши. По-голямо единство на време и място е невъзможно; гласът и светлината успешно компенсират невъзможността за физическо действие с помощта на малко игра на близки и далечни планове, алогичностите са минимум – майсторска работа.