Отричането на културите. Нищетата на културализма

 
Очевидно, както в немското (вж. текста на Тило Сарацин), така и във френското общество расте нуждата да се обговорят проблемите с т. нар. „неинтегрирани имигранти”. Тази „неинтегрираност” все по-често бива обяснявана с културния им произход. Тук публикуваме една реплика от френския печат по повод две новоизлезли книги.
К
 
Преди няколко години френски лекари констатираха множество случаи на детски сатурнизъм (отравяне с олово, бел. ред.) в Париж. Това отравяне, което може да има сериозни последици за психомоторното развитие, се получава при поглъщането на люспи или вдишването на прах от стари картини, чиито бои съдържат олово. Епидемиологичните изследвания показаха, че 90% от сериозно заболелите деца принадлежат на семейства, дошли от страни, южно от Сахара.
Тогава антрополозите заговориха за причини от културен характер, обяснявайки, че в тези страни децата на жени, засегнати от геофагия (практика на поглъщане на почва, бел. ред.), подражават на майките, като смучат паднала по пода боя от стените. В същото време, в САЩ учените констатираха, че детският сатурнизъм засяга твърде много афроамериканците, които живеят от поколения там, а във Великобритания той засяга предимно индуси и пакистанци.
Какво е общото между тези различни „културни” групи? Че живеят в бедни квартали и страдат от социална и расова дискриминация. Във Франция проучвания доказаха, че обяснението не е културно, а политическо: децата на най-бедните имигранти, подслонени във вехти апартаменти срещу астрономически цени, се заразяват, дишайки прах от разлагащи се картини.
Тъй като днес престъпността в бедните квартали идва предимно от младежи с чуждестранен произход, специалистите в социалните науки също започнаха да обясняват това с културата. Това, че консерваторите използват същите аргументи във връзка с чернокожите в САЩ или с азиатците във Великобритания, не ги разстройва, както не разстройва и колегите им лекари. Би трябвало да се предполага, че те са по-добре въоръжени срещу фалшивите привидности на културализма. Нищо подобно – изкушението да пишеш социалните неравенства на сметката на културните различия е твърде силно, особено ако става дума за имигранти или малцинства.
Но не ни ли учи социологията да различаваме корелацията от каузалността? Съотнасяйки „засилващите се случаи на лошо поведение” на младите чернокожи с училищните им оценки, социологът Юг Лагранж пише, че при това просто съпоставяне, естествено е да очакваме едно „защото”. Независимо от северноамериканските изследвания, които доказват, че разликата в постиженията на младежите са свързани със социалното неравенство и расовата дискриминация, той ги обяснява с културния произход, а не с контекста на приемащото общество. Престъпността на тези младежи, дошли от страните на юг от Сахара, се обяснявала с въвеждането в нашия свят на цели части от далечни, често селски и напълно несъвместими, култури.
В книгата си „Широко затворени очи” (Michèle Tribalat, Les Yeux grands fermés, Denoël, 19 евро) демографът Мишел Трибала напада поставянето на социалните науки в служба на антирасизма. Той твърди, че при липсата на разнообразни изследвания, които откровено да включват и променливата „етнически произход”, ние лесно хвърляме вината за всичко върху дискриминацията. Както и Юг Лагранж в неговата „Отричането на културите” (Hugues Lagrange, Le Déni des cultures, Le Seuil, 20 евро) пише, че винаги е по-лесно да обвиниш институциите, пък били те и твоите собствени. Би трябвало да се съпротивляваме на лесните отговори: всъщност, проблемът не сме били „ние”, проблемът били „те”! Да разобличим „отричането на културите”, за да обясним социалните проблеми с „културния произход”, ето това значи да допринесем за отричането на дискриминациите.
Културализмът, който обединява двамата автори, не оставя каквито и да е надежди за интеграцията: не би ли трябвало антропологическите структури – и по-специално семейните, за чиято устойчивост дори след влизането в различно общество говорят и двамата автори – да се трансформират?
Не е достатъчно да вземем страната на африканските жени, призовавайки да ги еманципираме чрез труд от „авторитаризма”, който характеризирал тяхната „патриархална” култура. Този прочит влиза в съзвучие с политическия дискурс на десницата на власт. Доста преди тях сегашните председатели на Парламента и Сената прибягнаха през 2005 г. до полигамията, за да обяснят градските безредици.
Днес всяка критична нотка може да бъде отхвърлена предварително. „По-добре нещата да се изрекат, дори ако те са неудобни за нас”, ни се казва. Това в Нидерландия се нарича „новият реализъм”: трябва да имаш смелостта да нарушиш табутата. На Франция не й липсва смелост, когато става дума за черни, за цигани или мюсюлмани, тогава говоренето е напълно освободено. Но нито е нещо ново, нито е нещо реалистично да приписваш проблемите на тези, които най-вече ги понасят.
Неслучайно Трибала и Лагранж реабилитират доклада Мойнихън[1], който през 1965 г. предизвика в САЩ яростни спорове за „културата на бедността”. Дисфункционалностите, приписвани на „черното семейство”, естествено не са едни и същи от двете страни на Атлантика, но те - така или иначе, вече бяха представени като причина за социални проблеми, например за престъпността. В същото време, дългата история на социалните проблеми ни учи, че културализмът на нищетата, който претендира да обясни различията и неравенствата с произхода, винаги разкрива единствено нищетата на културализма.
Дидие Фасен, антрополог, Ерик Фасен, социолог
Le Monde, 29 септември 2010 г.
 


[1]Докладът акцентира върху растящия брой афроамерикански деца, родени от извънбрачен съюз.