Берлински Музикфест - Voci
Vociе заглавие на композиция. Използвам го, за да маркирам важни, запомнящи се гласове от фестивала. В първата му десетдневка се откроява категорично гласът на италианеца Лучано Берио, автора на тази композиция. Автор, който е работил винаги и за слушателя си, но и за музиката и нейното развитие. Продължавам да не си спомням заглавието на една дори пиеса за оркестър от Берио, която да е изсвирена в България. Само няколко от неговите (на Берио) най-известни секвенции за отделни инструменти са били обект на внимание от страна на изпълнители с по-разностранни интереси. Разбира се, това не е проблем на музиката на Лучано Берио, това е проблем на културата в тази страна, на нейния музикален вкус, на липсата на каквато и да е репертоарна стратегия. Когато в няколко дни можеш да съпоставиш сериозни творби-стандарти на един композитор – при това с диригенти, които знаят за какво става дума, установяваш и трагизма в степента на отстранението от тази прекрасна музика, която, за съжаление, се отнася не само до музикантите, но и до публиката у нас.
Берио бе предпочитан от публиката автор още приживе. Той умееше да вижда света около себе си различно, да го слуша внимателно и да го нанася на нотния лист в специфични свои впечатляващи обеми, но в същото време, с концентрацията и търпението на гобленист да реди и прелива от един в друг цветовете на избрани от него гласове. Които станаха запазена негова марка. Композициите „Вочи” (Voci) и „Коро” (Coro) продължават поредицата „Фолксонгс”. Лучано Берио, за разлика от своите колеги от следвоенния авангард – Пиер Булез, Луиджи Ноно, Карлхайнц Щокхаузен, Бруно Мадерна, Дьорд Лигети, откри рано за себе си възможността да работи със старовековен традиционен материал (фолклор), като му създава модерен контекст – с други тембри -инструменти или човешки гласове, с една фантазия, която играе в полифонна строгост или в хетерофонно блаженство. „Музиката е всичко, което човек слуша, с намерението да чуе музика…” За Берио това не е само синтезираният израз на неговата, да я нарека, провокативна толерантност към останалите. Това е и част от неговата философия на композитор, на човек. Да се преобръща текст чрез звучност, чрез цвета на различни тембри и внимателно избрани или създадени похвати е задача, която Берио продължава да развива за себе си и след първите си „Фолксонгс”, и след Синфонията. Идеите му за разполагането на даден глас са твърде негови, за да се търси аналог в предшествалите го композитори. С „Пролетно тайнство”, например, не с „Петрушка”, не с „Жар птица”, а именно с „Тайнството” Стравински прави същия жест – чрез взирането в материал от миналото открива не път, а пътища за музиката на бъдещето. На едно бъдеще, състоящо се от спомени… Спомени, пресъздадени неповторимо, разбира се, които стават изходна точка за следващите… (За изпълнението на „Агон” и „Пулчинела” от Стравински, което също бе значителен музикантски жест - в следващ текст). Ако нямаше „Coro”, “Voci” или “Naturale” на Берио, сигурно пътищата на такива майстори, като Освалдо Голихов, Алехандро Иглесиас-Роси или Георги Арнаудов, в преобръщането на идеи от наследството – традиционно или не, музикално, историческо, литературно и философско, щяха може би да бъдат по-различни.
И във „Voci”(1984) Берио играе с гласове, но това са гласовете на солираща виола и на две инструментални групи. Слушах това произведение в изпълнение на невероятния млад виолист Антоан Таместит, 30-годишен французин, ученик на Табеа Цимерман. Чете текста много различно от познатия ми запис на виолистката Ким Кашкашян, много по-експресивно и по-малко информиращо за предварителни идеи. Влиза в звуковото пространство спонтанно, с изявена импровизационност, при която сицилианските песни на рибарите трептят чрез гласа на виолата, който шепти, спори, но и слуша, допълва… Така кореспондира с германския радиооркестър и много опитния и респектиращ маестро Марек Яновски. Беше рядко преживяване - не само поради инвентивността на изпълнителя, а поради факта на Бериовите експлозивни жестове, що се отнася до гласовете на виолата и на двете инструментални групи. (На оркестрите и техните специфични гласове ще се спра в следващ текст за фестивала) В творбите на Берио всичко е подчинено на смисъла и на израза. „Ако в някакъв момент смисълът го няма, това е вече форма на фашизъм”, казва Берио във връзка с постановката на една своя опера броени години, преди да си отиде.
В „Coro” (1977) за 40 певци и 44 инструменталисти синтезът на формата и гласовете е още по-комплициран. Певците и инструменталистите се нареждат едни до други – като оркестър на сцената. Всеки един от тях има солистични задачи. Не съм виждала партитурата на композицията, за разлика от тази на Синфонията (в София и ноти човек няма къде да си купи), но от слушане добиваш представа за една сложна, но логична плетеница от гласове, които пресъздават словесен текст чрез музикален. Много сложно за изпълнение! И по същия начин въздействащо, като се изпълни така, както го чухме от музиканти от Берлинската филхармония и певци от Берлинския радиохор с хормайстор Джеймс Ууд. Човешки гласове и инструменти са преплетени и заедно, в непрекъсната музика, която не спира дълго, дълго… Акция и реакция, действие и коментар, като в старогръцка трагедия… Словесният текст, в който четем за любов, труд и смърт, обхваща 30 века време – от X век пр. н. е. с „Песен на песните” от Соломон през народните – перуански, на индианци-сиукси, полинезииски…от Габон… И Пабло Неруда. Неговият стих „Елате да видите кръвта по улиците” (Venidaverlssangreporlascalles) пресича неколкократно творбата. Често не се чува, но се знае, че е там, знак е! Припомням, че произведението е написано 4 години след смъртта на Неруда (1973), непосредствено след преврата на Пиночет в Чили. „Всичко се е случило, всичко е измислено, ние можем само да го продължим, да го развиваме… ние не измисляме нищо, само вървим нататък. Произведението е част от пътуване, което е вечно”, четем пак Берио. Саймън Ратъл със страхотна енергия и концентрация вложи всичко в тази партитура, която очевидно бе трудна дори за неговите музиканти. Но с изпълнението си разказаха на публиката с музикантска фантазия блажената, провокативна, сложна музикална игра на Вечния странник, на този съвременен Одисей, както често наричат Лучано Берио.
Берлин