Смях по инерция
„AirTango” (Боинг, Боинг) от Марк Камолети. Режисьор Атанас Атанасов. Сценография Мария Диманова. Участват Йорданка Стефанова, Жанет Йовчева, Жанет Иванова, Десислава Пашова, Димитър Живков, Мартин Каров. Сатиричен театър „Алеко Константинов”.
Да се избере подходяща за Сатиричния театър комедия, отдавна е основен за театъра проблем. Защото опира в крайна сметка до пресрещането между разбирането за смешното и за съвременната комедия на ръководството на театъра и това на публиката. Те, от своя страна, зависят от възможностите на актьорската трупа, която трябва да ги реализира с помощта на нужния режисьор. В този, инак обикновен, триъгълник проблемът вече години наред изглежда почти трагично нерешим. По много причини. Една от основните е в инерцията на трупата, свикнала на слава и смях от производството на стари скечове, съчетани с новия телесно-вулгарен хумор на долницата. Трупата, както и да се попълва и променя, възпроизвежда все тази матрица. Другата е непреодолимата трудност по създаването на забавен, интелигентен и остроумен театър. Което, от своя страна, изисква много повече знание, опит и хъс, отколкото изглежда на пръв поглед.
Сред малкото добри попадения в репертоара на театъра са пиесите, които се движат в класическите форми на комичното. Това е едно от възможните решения, което обещава и вълкът (вкусът) да е сит, и агнето (инерцията в трупата и публиката) да е цяло. Това инак добро решение се сблъска най-вече с необходимостта от подготвени режисьори и актьори, които да познават правилата на жанра, неговото поставяне и представяне. Работа трудна, защото културата на жанровия театър (добре развита в Чехия, например) е чужда тук. Трудна, но не и невъзможна - мнозина се учеха в крачка. Менцел свърши работа в тази посока, колкото и да беше стар театърът, който той предложи.
Практиката на обучението в крачка продължава. „AirTango”, спектакъл, появил се през този сезон, е тъкмо пример за нея. Пиесата на Марк Камолети е добре написана комедия на ситуациите - класика в жанра. Жанрът, от своя страна, е с трайна традиция във френския театър, а пиесата на Камолети – с дълга постановъчна история и успех в частни театри. Леката френска комедия е блян за българския театър от началото на миналия век, особено любима на артистите и особено презирана от критиката. Не и от Вазов, макар по повод „Към пропаст” и „Борислав” Иван Андрейчин да напомня на народния поет, че трябва да следва живота, а не Йожен Скриб и водевилите му; или, както той се изразява, „Скрибовата школа”. Век по-късно Сатиричният театър си избира образци от същата „Скрибова школа”.
Недоразуменията и конфузите, които се забъркват във връзката на един мъж с три стюардеси, дозаплетени от новопристигналия му приятел от провинцията и домашната помощница, се представят в сексапилния ритъм на тангото. Това режисьорско решение е променило и заглавието. Добрата идея всичко да тече леко и забавно като в танц, обаче, изисква от актьорите повече от усърдно заучаване на стъпките в съчетание с усилена физическа работа по показването на избрания тип герой. А и тангото, освен добре усвоени движения, е тип култура (което например в „Тanghost”, един спектакъл по Ибсеновите „Призраци” преди години, беше показано много добре).
С изключение на Йорданка Стефанова (Берт), която има огромен опит в подобни спектакли, останалите играят на ниво курсова работа по актьорско майсторство за втори курс в НАТФИЗ. Играта с няколко характерности на образа (самоуверен плейбой, тъпа флегматична блондинка или темпераментно подскачащ провинциалист и пр., и пр.), скороговорките, лошата артикулация, всеотдайното крещене и мятане по сцената, придружени с демонстрацията на танцови умения, не произвежда така желаната танцова лекота на действието. Резултатът е по-скоро близък на тв-шоу програмите и като тип хумор се приближава до евтиния, тъп, брутално-вулгарен хумор на „Комиците”. И не е за чудене, че публиката го харесва – тя е свикнала с него, гледа си го и в къщи. Друг така и не познава. Суетата на актьорите при лесно постигнатия успех е удовлетворена на финала с аплодисментите, но по-интересното е друго. Дали това е всичко, от което имат нужда в актьорското си битие? Не са ли любопитни да постигнат и предложат повече, да се заинтересуват от постиженията поне в съвременния жанров театър, да опитат нещо по-елегантно и интелигентно? Ако поне опитат, имат шанс да надскочат самодоволството и да привлекат, вместо публиката на „Комиците”, публиката на „Доктор Хаус”. Може би.
Така че, да се избере подходяща за Сатиричния театър комедия, която да бъде изиграна интелигентно, леко, забавно и остроумно, продължава да е основен за театъра проблем.