Девет квадрата нощ
Цветан Марангозов. Избрано. Николай Майсторов. Рисунки. Изд. Ателие АБВ, С., 2010
Естетически промислена и елегантно оформена кремаво-черна книга с необичаен формат. Читателят е насочен да очаква поетически сборник, скромно озаглавен „Избрано”. В действителност, става въпрос за нещо повече и доста по-важно в контекста на българските литературни традиции: това е типична концептуална антология от типа на тези, чието начало поставя Яворов с „Подир сенките на облаците”. Всъщност, кръгът „Мисъл” се оказва актуализиран и в друга посока: подобно на съвместната работа между Пенчо Славейков и художника Никола Петров в „На острова на блажените”, тук авторството на книгата е поделено между Цветан Марангозов и Николай Майсторов, който за трети път рисува „по книга” (имам предвид сборниците със стихове на Бодлер и Буковски), ако не броим страховитите образи по „Битие”. Отделните стихотворения са напълно развързани от тяхната хронологическа последователност и от тематичния контекст на изначалните книги, особено ясно забележимо в липсата на оригинално датиране, непривична за сборник с „избрано”. Те са се превърнали в строителни елементи, от които е сглобена една нова картина, едно ново „битие”... изкушавам се да кажа „на света”, но по-скоро ще се съглася с Йордан Ефтимов от предговора, който твърди: „Двама творци, които не крият, че създават само автопортрети”. Тогава вече можем да зададем въпроса така: какво се крие в образа на себе-си-като-свят? (Или на света-като-себе-си; и в двата случая сме препратени към прословутото авангардистко изявление на Гео Милев: „Аз става Свят. Аз става Космос”. Никак не е случайно това, че непрекъснато изпитвам потребност да правя сравнения с историята на българската литература; книгата, а и мисленето на Марангозов, са именно литературни, възпитани в потребността да се мисли себе си/светът като литературен факт.
Първата част на книгата мисли/рисува себе си като затворен, парадоксален, успокоен в неуспокоимостта си, хармоничен в резките си дисонанси свят. Тук графиките на Майсторов са изключително съзвучни на вербалния текст по своята атмосфера и по символичния смисъл на търсеното внушение: естетика на грозното, дори уродливото, което се самозаявява като иронично дистанциран ефект на саморефлексивния поглед, дълбаещ из дъното на душата.
Цветан Марангозов е подчертано мисловен поет – може би точно затова понякога се отдава на почти самоцелни игри с метафоричния потенциал на словото; отказът от „казването” на смисъл в този случай изглежда като закъснял отглас от прекъснатия авангардизъм на 20-те години. Със сигурност не това е пътят на неговия принос в българската литература. Много по-важни са онези стихотворения, в които ироничната саморефлексия придобива качествата на парадоксално изразени нравствени послания; тук личното е толкова смайващо лично (чудовищното в рисунките), че започва да звучи като обобщение на всеобщата, всечовешката (нашата) грозота. Именно тази споделена уродливост създава парадоксалния ефект на задушевно общуване с читателя, който е поканен да разпознае себе си в нея.
И няма как да подмина още едно литературно сравнение: с Далчев. Двамата поети са разположени в един общ регистър на поетически употребената самота и на доброволното отчуждение. Текстовете на Марангозов звучат понякога като реплики на далчевските мотиви: за прозореца и огледалото, за обезсмисленото пространство и затворената стая; срещу някогашния залез-домат сега стои „счупената чиния на луната”. Още веднъж бих искала да кажа, че приносът на Цветан Марангозов в нашата съвременна поезия е именно в режима на късномодерния скепсис и на парадоксалната, метафорично претоварена образност. Ще се изкуша да добавя няколко примера към това свое твърдение:
Болната ми половина е неизлечимо здрава
ще надживее здравата половина която умира
О Боже размножи грешниците –
за да бъде вината справедливо разпределена
Сребърен сервиз търси слуга с по-добри маниери
Втората част на книгата търси пътища на скептичното себе си към Другия. И макар че този Друг е заявен по-скоро като абстрактно-метафорично и безполово присъствие в текста, Майсторов, който не може да изрисува без-образни абстракции на човешко присъствие, логично открива Другия на Марангозов в жената. Третата част е голямо парче вътрешно фрагментаризирана лирическа проза, която – поне според мен – може да разчита на минимален брой читатели. Ще завърша с това, че „Избрано” представя едно много последователно, цялостно и различимо в своята цялост присъствие на поет в най-новата българска литература.