Удоволствието да следваш ясен ум

 

Размисли след превода на книгата на Тони Джуд „След войната: историята на Европа след 1945 г.”
 
“След войната: история на Европа след 1945 г.” на Тони Джуд представлява подробен, интелигентен, ерудитски разказ за събитията през последните 65 години в техните взаимовръзки, тенденции и контексти. Дали можем да го наречем “Голям разказ” в смисъла, който влагаха в този израз критиците на традиционната историография – един голям сюжет, който подрежда и подбира купищата исторически факти така, че те се превръщат в четиво с начало и край, перипетии и кулминации? И да, и не.
Съдейки по обема на книгата – над 800 страници – и мащабите на обхванатия материал, разказът не е никак малък наистина. Съдейки по живия, увлекателен стил, по ироничния и богат език на автора, говорим за човек с извънредно богата литературна култура, с леко и добре заострено перо, способен да разсмива (например с определението си за Берлускони) или да стъписва (например с разказа за насилието след края на Втората световна война). Ала книгата на проф. Тони Джуд съществено се отличава от онези историографски разкази, в които колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма или на бялата раса, или на каквото и да било.
Първо, тя не налага едри изводи, не се занимава да търси една и съща закономерност от Холандия до Кипър; закономерност, която после да се проектира като исторически императив върху бъдещето. Няма и никакви сензационни фрази, които да манипулират политическото въображение на масите, като “сблъсъкът на цивилизациите” или “краят на историята”. Това е мащабен, но и извънредно сериозен труд, в който погледът на разказвача не прелита над континента на шарен балон, а се спуска и взира в отделните страни и дори градове, квартали – може би адекватната аналогия е Google Earth.
Ако предимствата на този поглед не са достатъчно ясни от гледна точка на читателя, то те са безспорни от гледна точка на описвания, на човека-герой на историографския разказ. В моя случай – на източноевропееца, на източноевропейката. Двете половини на континента не са равни във визуално отношение; отдавна Изтокът гледа на Запад, а Западът извръща глава. И това не е само проблем на нараненото себелюбие на източноевропееца, нито дори на деморализиращия ефект на тази невидимост върху обществата от тази половина на континента; това е проблем и на Запада, защото упоритото незабелязване на нещо, което се намира под носа ти, може да означава само едно: човек избира да не вижда, за да не трябва да действа. Всъщност, Тони Джуд не казва това; но неговата история “вижда” Източна Европа също толкова подробно, колкото и западната половина на континента; вижда я в нейния исторически контекст, в отношенията й със Съветския съюз – основани на военната принуда и наложените чрез нея трайни зависимости; вижда я в нейните собствени идеологически апории, разсъждава за възможностите на избор пред отделните – но не и самостоятелни – държавни управления; вижда я от момента, в който Червената армия преминава през нея, до младите софистицирани елити в големите градове, които преживяват съвсем друг тип “generation gap” спрямо своите родители, трудно справящи се с прехода към напълно друг свят.
И не само я вижда, а я съпоставя с историята на западноевропейските страни по същото време, анализира ги заедно, не бих казала безоценъчно, но без опростенчески оценки, които да оставят усещането за добрите и лошите каубои от екрана. Например, разказът за младежките бунтове през шейсетте от двете страни на Желязната завеса завършва с ясно изразено мнение, че източноевропейските революции са били тези, които са се случвали наистина и действително са застрашавали живота на участниците в тях (докато авторът самоиронично разказва как той и приятелите му винаги се връщали навреме за обед); но въпреки очевидния респект към събитията в Прага и Будапеща, гледа доста критично на последвалия ги развой. Същото се отнася за много от общоприетите схващания за разпределението на ролите между нациите в следвоенна Европа; четейки ироничните му коментари за Франция, например, човек си дава сметка как дори във времената, които привидно са лишени от “големи разкази”, също се установяват трайни историографски клишета, толкова по-елементарни, колкото по-малко биват подложени на съпоставка в по-едър план. Някои от парадоксите на съвременната политика – особено етическите парадокси – лъсват точно при такъв поглед отгоре; например, цитираните данни показват, че колкото по-малко нацисти е имало в дадена страна, толкова по-вероятно е след войната те да понесат сериозно наказание; в Австрия, където те представляват почти същия процент от населението като в Германия, невъзможността да бъдат заменени на своите професионални постове, а и самата им електорална сила, води до практически минимални мерки срещу тях. Разбира се, изключение от тази тенденция прави самата Германия.
Много са точките, в които такива съпоставки на данни водят до изключително интересни за мен умозаключения – в икономическите показатели, по отношение на миграционните процеси, в посткомунистическите стратегии на страните от източния блок и т.н. Предполагам, че част от причината те да са толкова ценни за мен се крие в собственото ми невежество, особено по отношение на първите следвоенни години – нямах никаква представа, например, че България – както и всички източноевропейски страни – е била поканена за участие в плана “Маршал” и е отказала; нямах представа, че преди разрива си с СССР Югославия е била назидателно давана за пример на другите страни от блока. Сигурна съм обаче, че дори хората, които са живели през тези времена, ще открият как се запълват бели полета, за чието съществуване може и да не са подозирали – най-малкото защото пропагандната машина се е постарала за това. А за хората от моето поколение и още повече, за поколенията след него, това е начин да започнем да разбираме едно минало, което инак става все по-непонятно в контекста на глобалната масова култура; разбиране, без което трудно можем да се поставим на мястото на собствените си родители. Книгата дава тази човешка гледна точка, тя не е само история на срещите на високо равнище, нито само на икономическите фактори, а разказва – чрез факти - и какво е да си англичанин след края на Империята, румънец по времето на Чаушеску, какво е означавала за европееца и организацията на времето му появата на хладилника, на годишните отпуски и курортите, на масовото образование, на семейния автомобил; тези неща не са просто бит, те са в тясна връзка с политическото – Джуд описва, например, как масовото навлизане на телевизори в домовете влияе на поведението на политиците, които все повече модулират поведението си така, че да изглежда добре от малкия екран; или, погледнато от друг ъгъл, избирателите дават предпочитание на онези политици, които правят това.
Но макар да се отнася скептично към (теоретичния) антагонизъм на европейците към възприеманата като американско влияние масова култура, Джуд очевидно е силно пристрастен към европейското кино и го познава в детайли. В разказа за много от отделните периоди и страни са включени и описания на тяхното кино, на конкретни режисьори и дори филми – понякога като свидетелство за своето време (например преходът от английската костюмна драма към филмите, в които действието се развива в работническа кухня; или немските сладникаво-утопични филми за непокътнати планински селца – вид психологическо бягство след войната), понякога като част от историята сами по себе – експерименталното немско, френско и италианско кино. Въобще книгата на Тони Джуд е разказ не само за нещата, но и за идеите; високата култура не е някаква отделна писта, а е част от историята (дори не винаги да се чувства такава).
В “След войната” се говори и за литература, и за архитектура (ще запомня израза “the distinctive ugliness of 60’s architecture everywhere”, “характерната грозота на архитектурата от шейсетте където и да било” (визират се панелните блокове и техните еквиваленти в западната половина от континента), за театър, за политиките спрямо културата, например в Германия. Но макар да познава отвътре и живо да се интересува от високата култура, авторът не е безкритичен към нея, а подлага залегналата в нея идеология на същото „близко” четене, на което други подлагат масовите забавления, които – както и да го погледне човек – са си по-лесна плячка. Един от примерите е френската теория от шейсетте, която е описана с леко ироничния скепсис на човек, който е минал много внимателно през тази материя, защото я е смятал за възможен път. Друг пример е развитието на модернистичното сценично изкуство в контекста на културния пазар, т.е. пазарният модернизъм; и тук иронията е самоирония, леко остранен поглед към собствената среда на автора.
Професор Джуд нееднократно е проявявал същата критичност към своето и по отношение на Израел и неговата съвременна политика. По произход британски евреин (с малко белгийски и литовски корени по майчина линия), той попада в черния списък на израелската диаспора след полемичните си статии, поставящи под въпрос политиката на Тел Авив и на еврейските среди в Съединените щати. Стига се дотам Американският еврейски комитет да окаже натиск върху полския консул, за да отмени поканата си за лекция на проф. Джуд (както и става). Но макар да изказва несъгласия с начина, по който израелската държава третира травматичното минало на своя народ, в “След войната” той се занимава много внимателно с наследството на Холокоста в Европа, с неговото отричане, изместване или приемане. Последната глава на книгата се занимава именно с това и не оставя съмнение, че авторът смята паметта за Холокоста за основен въпрос в отношението на Европа към собственото й минало от описания в книгата период.
Вероятно ще има немалко читатели, които няма да се съгласят с анализите на проф. Джуд; както сам той заявява в предговора, това е една лична гледна точка, една лична позиция (но всъщност не е ли всяка историография такава?). Предполагам обаче, че повечето ще изпитат удоволствие от прочита на книгата, удоволствието да следват един ясен ум, който говори без заобикалки, елегантно и увлекателно дори за материи, които обичайно изглеждат непроницаеми заради защитната пелена от скука, в която са обвити (визирам историята на Европейския съюз); удоволствие от точната фраза и финото чувство за хумор, което не е често явление в историографската литература.
Пожелавам им приятно четене и изказвам благодарности на редактора Чавдар Маринов, който преся превода на книгата за исторически неточности, както и за помощта на доц. Лиляна Деянова. Благодаря също на фондация “Отворено общество” и Центъра за либерални стратегии, които подкрепиха това издание.
---
За мое съжаление и разочарование, видът, в който излезе книгата на българския пазар, ни най-малко не съответства на нейното съдържание. Въпреки множеството протести, издателство “Сиела” публикува книгата с неясно смесени заглавие и подзаглавие, с корица, чийто стил говори за много по-евтин като ниво продукт – и, незнайно защо, със заглавия в църковнославянски шрифт. Да не говорим, че липсват вътрешните карти, които помагат на читателя да получи някаква визуална идея за местата, на които се случват разказваните събития. Изказвам своето недоумение от безотговорността, с която едно издателство с претенции се отнася към една книга с подобен международен престиж, от липсата на уважение към труда на автора, да не говорим за всички останали, малко или много съпричастни към него. Оставам с препоръка финансиращите организации да намерят по-добро място за подкрепяните от тях заглавия и с надеждата, въпреки това, читателят да намери удоволствие и полза от прочита на това респектиращо четиво.