Проф. Никола Георгиев: Писмено и устно, буква и дух

 

 
Никола Георгиев: Нека не започваме с приповдигнат тон, макар че денят 24 май предразполага към приповдигнато говорене. Наистина има в българската култура такъв епизод: Стоян Михайловски е безпощаден сатирик, хаплив, черноглед, не вярващ в нищо – и тъкмо той написва произведение, възхваляващо делото на Кирил и Методий, делото на българщината и на славянството. Първият стих на неговата кратка ода гласи “Върви, народе възродени”, макар че в творчеството на Михайловски този народ е всичко друго, само не и възроден. Много странна точка в творчеството на един безусловен, тъй да се каже безукорен, сатирик. Този епизод е показателен и красноречив - докъде стига преклонението пред Кирил и Методий. Но ако започнем не от високия тон, а някъде от по-ниско – какво значи буква на български? Буквата е знак в един вид писменост, наречена азбучна писменост. Има различни видове писмености – пиктографна, знакът рисувателно напомня на значението; има идеографична писменост, йероглифна; в Южна Америка има и някаква “писменост” върху ширити.... Та с какво име се ползва думата “буква”, градивото на писмеността? С двойствено. От една страна, в одично мислене и произведения, писмеността се прославя; от друга страна, апостол Павел поучава коринтяните: “Буквата убива, духът оживотворява”. Или в популярния латински превод: “Littera occidit, spiritus autem vivificat”. Буквата убива. И това скептично отношение към писмеността продължава и в двойката “дух-буква”, това противоречие продължава и до ден днешен. То минава и през Монтескьо, чието знаменито съчинение не е “За буквата на законите”, а “За духа на законите”. Ако днес попитате правник каква е разлика между буква на закона и дух на закона, ще го затрудните - в това се убедих от личен опит. Изразът “Изпадаш в буквализъм” ласкателен ли е? Не. А определението “буквоед” e направо обидно. Отношението към писмеността е дълбоко раздвоено. Черноризец Храбър казва, че до създаването на писмеността им славяните са пишели с черти и резки, „погани сонще.” И неговото съчинение, наречено “О писменах” или “За буквите”, е славословно. В работата обаче има и обратна страна. Когато в стара Гърция започва да навлиза писмеността, буквената писменост, Платон предупреждава: Внимавайте, вредите от това са много големи. Какво губи човек от това, че работи с писменост? Губи пряката си връзка със слушателите. Слушателят се отдалечава и се превръща в читател. По онова старогръцко време диалогът е на много голяма почит. В диалога можеш да видиш как въздействат, как се разбират думите ти. И ако видиш, че ги разбират криво, веднага можеш да се намесиш. С писмеността се губи това, което кибернетиката нарича “обратна връзка”. Това е единият удар. И има един знаменит латински израз: “Имат своя съдба книгите”, на Теренциан Мавър. Но целият израз на Мавър е: “Съдбата на книгите зависи от разбирането на читателя”. Който с писмеността вече е неизвестен, който е далечен. Александър Македонски, докато води битките си, скастря своя наставник Аристотел в едно писмо, защото Аристотел е разпространил, съвременно казано, издал еди кое си свое съчинение. “То не е за всекиго” – казва Александър Македонски. То може да се изложи само в диалог, с наблюдаване какво е разбрано, какво не е разбрано, какви противоречия възникват. Едната беда на писмеността е, че тя отчуждава автора от възприемателя. Няма вече говорител и събеседници, а някаква неизвестност. И съдбата на книгата попада в тази неизвестност. Писаното слово отчуждава не само говорителя от слушателя, но и четящия човек от самия себе си. Знае се, че векове наред хората са четели на глас и така са чували и усещали себе си в акта на четенето. Августин Блажени (IV – V в.) разказва, че като отишъл при своя духовно тачен духовен наставник, сварил го, че чете. Разбира се, не това изненадало Августин, а че епископът четял безгласно, както се казва, наум. Четенето на глас продължава през вековете, правело се е дори в читалните с много читатели – можем да си представим какво гъмжило е било. Постепенно гласът на читателя заглъхва и при четене говорният му апарат може да извършва само някакви безшумни движения. А хора, които при четене движат безшумно устните си, минават вече за простовати. Другото, което говорят старите гърци против писането, писмеността: човек изхайлазва паметта си, не я товари с много неща. Изследвания по въпроса показват, че народи, които нямат писменост, имат изключително силна и богата историческа памет. Помнят неща, които човек, ако е вече в ръцете на писмеността, не би помнил, никой не би имал грижата да му ги предаде.
Не е ясно колко века “Илиада” и “Одисея” съществуват устно, в устната култура. Управителят Пизистрат заповядва да бъдат записани. Това рязко променя съдбата на тези произведения. И големият въпрос е какво са загубили и спечелили те от записването; и какво губи човек и какво печели, когато умее да пише?
Ние сме склонни да говорим само за ценностите на писмеността, но (без да подценяваме 24 май), може да се зададат и тези въпроси. Да има ли принудително ограмотяване? Диктаторски режими, когато идват на власт, поемат и това начинание - да ограмотят неграмотните. За да управляват по-лесно - чрез грамотността властта действа по-силно, по-решително. И неграмотният човек по всяка вероятност може да бъде по-бунтарски настроен от грамотния, грамотният да бъде по-послушен.
Копринка Червенкова: По-разпространената теза обаче е, че неграмотният е по-лесно управляем.
Никола Георгиев: Това е тезата на властта. Когато идват комунистическите режими в Съветския съюз, в Източна Европа, една от културните им стъпки е принудителното ограмотяване. Правят се курсове. Ние сме привикнали с писмеността, а би могло да бъдем и критично настроени към нея. Броят на езиците днес е неустановим, но се говори някъде за около 4-5 хиляди езика. От тях около 300 имат писменост. Всички останали от мое гледище са свободни - мислене свободно, памет богата...
А ние се отнасяме към писмеността като към божествена даденост - в много митологии и религии творец на писмеността е Бог, бил той египетски, асирийски и пр. Ако създател на писмеността е земен човек, религията (примерно Черноризец Храбър) обявява, че е действал по божие наушущение и е божи човек. Месроп, който създава арменската писменост, е обявен за светия, Кирил и Методий - също.
Копринка Червенкова: Не е литвърде радикално да се отрича писмеността?
Никола Георгиев: Аз не отричам писмеността в никакъв случай, срещу ръжен не се рита, но човек може да се чувства по-свободен, когато вижда и кривиците на писмеността. Какво губи човек от това, че прописва?
Христо Буцев: Другият въпрос е: какво печели? С писмеността се ражда установеността, твърдостта на знанието.
Никола Георгиев: От това знанието само печели ли?
Христо Буцев: Сериозен въпрос. Между другото, парадоксално, но може да се говори и за това, че съвременната култура прави опити да се лиши от фиксираността на знанието. Писмеността като че ли губи терен в сблъсъка с изображението и звука. Новите технологии, когато използват писмеността, я използват за разговор, като че ли може да се говори за връщане към говоренето като опора за културата – благодарение на технологиите.
Никола Георгиев: През вековете и хилядолетията ред мислители са отказали да напишат и ред. Спомнете си определението на Ницше за Сократ, класическото определение: “Човекът, който не написа ред”. Сократ, който много говори и това говорене го довежда до чашата с отрова - но нито ред. По времето на Сократ става този бавен преход от устна култура, която продължава да съществува, към писмена. Нека не мислим, че писмената култура унищожава устната, двете живеят успоредно. А отказът от езика примерно в музиката е повсеместен, той е деклариран. „De la musique avant toute chose”, Верлен. Музиката преди всичко, звученето, не езикът като език. И порицателно: “Et tout le reste est littérature”. Всичко, което е извън звука, всичко останало е литература. Както може би и днес, след появата и изграждането на буквената писменост, преживяваме пореден духовен и технически трус.
Друг голям трус е влизането в Гутенберговата галактика, както наричат въвеждането на книгопечатането. Странно или не, печатната книга е посрещната с голямо неодобрение - като начин за опростачване и отчуждаване на хората. Последните ръкописни книги в България излизат към края на ХІХ век. Защото друго е, когато изпод ръката на човека излиза текст, той минава през ръката му, през очите му, през чувствата му. И това книжно тяло, тъй да го наречем, поражда любов. В много църковни книги има написани проклятия: “Който обсеби тази книга, да ври в не знам колко казана”. Ние сега преживяваме нещо донякъде сходно с Гутенберговата революция. И отново трябва да се замислим какви отрицателни точки има във въвеждането на книгопечатането. Авторът се отчуждава от съчинението си, читателят се отчуждава от автора...
Копринка Червенкова: Но устната реч, устното общуване не е ли доста по-елитарно занимание, отколкото писменото?
Никола Георгиев: В един тип устна реч, когато е за затворен кръг мислители, по модела на Платоновите диалози, действително може да има нещо елитарно. Но когато излезе Перикъл или Мирабо пред тълпата и говори, ораторското слово е устно слово. Ораторското изкуство е едно от върховните доказателства за силата на устното слово и на него може да присъства всеки. Нека не правим качествени съпоставки. Например речите на Цицерон са записани. (Един от първите стенографи в европейската култура е роб на Цицерон, който се научил да пише съкратено. Цицерон импровизирал, робът записвал.) Сигурен съм, че устната дейност на Цицерон е била много по-силна във въздействието си от това, което е останало записано.
Копринка Червенкова: По тази логика Бойко Борисов може да се окаже много хитър, че само говори, а не пише. Никой всъщност не е проверил дали той може да пише.
Никола Георгиев: Да речем, че е като Сократ... ако искаме да обидим светлата памет на този древен атинянин.
Копринка Червенкова: Само Сократ не го бяхме нарекли досега...
Никола Георгиев: Няма и да го наречем. Кокетирането с плебса е един тип държавническо поведение, което в България има повече корени, отколкото държането, примерно, на Константин Стоилов – добър оратор, но винаги настрани, надалеч от тълпата. Но устността е нещо, което остава в силата си, колкото и да го подценяваме в нашите представи. Във Френската революция главните герои са ораторите. Троцки е водел тълпите. Хитлер е бил голям оратор - с много преувеличения, много изхвърляния, изсилвания, но е показал силата на устното слово. Ние живеем днес с чувството на превъзходство на писменото слово над устното, но устното има много и много сила – и като въздействие, и като разпространение. Вицовете нямат автори, вицовете след това се записват. Народни песни след това се записват. Присъствието на устното слово продължава по някакъв начин във времето. И днешната техническа промяна върви с много подобия с Гутенберговата.
Христо Буцев: Четох един израз в македонски интернет форум: “Луѓе македонци Кирил и Методиj (од татко антички македонец и маjка македонска словенка)”. Ние не приличаме ли малко на македонците в това отношение?
Никола Георгиев: Всички народи като македонския и българския си приличат поне по една черта. Ревност към собствените достойнства и заслуги, склонност към обсебване на чуждото. А бащата на Кирил и Методий се нарича Лъв - и когато бяхме деца, ученици, се шегувахме, че майка му е лъвица. Определения за народност, за произход през IX век са много смътни, много тъмни. Въпросният Лъв е бил висш служител във византийската администрация. А въпросът за народността на Кирил и Методий, за принадлежността им към тази или онази култура е един от многото болни въпроси, в които участваме, разбира се, и ние, и македонците, и гърците. Но нека не започваме с разприте между българи и македонци. Спорът българи ли са, македонци ли са е несериозен. Но за нас сериозен е въпросът за бъдещето на кирилицата в България. Ние имаме един съвсем съседски пример. Сърбия на свой ред е била опора на кирилицата. Но там започва бавно разпространение на латиницата, за да се стигне днес до положение в Сърбия да има дружества, общества за защита на кирилицата. Един член на такова общество, професор в Ниш, ми каза: “Ако искаме да издадем книга и потърсим спомоществование от Запад, и те приемат, условието им е да излезе на латиница”. Сега в Сърбия има две официални писмености - латиница и кирилица. И в България вече ще започне официално изучаване на латиница още от детска възраст.
Копринка Червенкова: Латиница под формата на чужд език или..?
Никола Георгиев: Латиница под формата на писменост. На дело латиницата се разпространява все повече. Пред нас стои заплахата да изживеем мъчението на сърбите. Понеже аз съм виждал сърбин като пише: почва на кирилица, пък сбърква, минава на латиница, пак сбърква, колебае се. Докато други карат само на латиница. Ние можем да се хвалим, че сме духовната родина на Кирил и Методий, че сме най-близко до тях, може да празнуваме деня им, но така, както са тръгнали работите, очаква ни мъчително раздвоение. Което вече е налице. Не е нужно да гадаем бъдещето - пред нас, около нас е настоящето.
Христо Буцев: Да, но за какво да браним тази кирилица?
Никола Георгиев: Има хора, които държат на разнообразието... Не толкова, защото е наша, българска и пр. За това претендират и руснаци, и сърби, и македонци. А защото вълната на уеднаквяване заплашва да обхване писменостите.
Христо Буцев: Преди няколко месеца избухна един спор - за пълния член. Вие как гледате на този спор?
Никола Георгиев:Малко отдалече ще почна. По стара традиция писменият език се брои за вторичен, надстроечен върху устния. Това дори Сосюр в началото на ХХ век го приема. По-късно през ХХ век се явява малко чудатата идея, че писменият и устният език са два различни езика. С много доказателства какви са различията – в произношението, в стилистиката, в смисъла. Дръзко и неприемливо е твърдението, че има два български езика, един писмен и един устен. Но неприемливо е и твърдението, че писменият език е обикновена надстройка над устния. Двата езика, ако ги определим като езици, са много свързани и много различни един спрямо друг. И едно от различията е, че писменият език се стреми към по-строга нормативност. И като стил, и като произношение, и като норма. Нормата изисква да се пише “няма”, в устния език можеш да кажеш “нема”. Правилата на писмения език могат да бъдат много далече от реалната, говорената реч, дори да нямат нищо общо с нея. И това се случва във всички езици. Но много е силно желанието за обособяване на двата стила - аз ги наричам стилове – писмен и устен. Търси се границата между простотията и просветеността. Просветеният човек пише с пълен член там, където правилото го изисква. Този просветен човек не говори с пълен член, но пише с пълен член. Една от консервативните тенденции в живота на езика е утвърждаване, приемане и налагане на правила. Има т.нар. правоговор, има и т.нар. правопис. За разлика от някогашния сръбски просветител Вук Караджич, аз съм за осъзнато разграничаване между устна и писмена реч.
5 май 2010 г.