Щаделбауер: хроника на едно неосъществено пристигане
Леони Ходкевич. “Щаделбауер”. ИК “Жанет 45”, Пд, 2010, цена 11 лева
Има романи, в които пристигаш сякаш от въздуха и се бориш с първите страници, преодолявайки разликата между своето лично време и времето на действието. Непривичността на създадената в тях микросреда, отношенията между непознатите за теб герои, странните им привички те карат да се чувстваш като чужденец, който още не е много сигурен къде е попаднал.
В романа “Щаделбауер” на Леони Ходкевич обаче ти не си сам в това свое пътуване към чуждия свят; в същата ситуация се оказва и разказвачката, твоя спътница из “красивия край на ширата”, която пътува натам, за да се запознае с бъдещите си роднини, тъй като й предстои да се омъжва; тази напълно конкретна и позната ситуация обаче служи като деликатен повод да усетим какво значи да се опиташ да направиш от чуждото свое.
Погледът на разказвачката е напълно добронамерен, внимателен и непредубеден; тя се вглежда в героите, изслушва ги, съгласява се да приеме техните версии за реалността – също както читателят трябва да изключи недоверието си, ако иска наистина да се потопи в света на дадена книга. При това е очевидно, че тази разказвачка-читателка иска да достигне до смисъла, да види какво стои от другата страна на имената, с които биват назовавани нещата. Смисълът обаче никога не се оказва там, където би трябвало да бъде – Долината на ширата не е близо до Долината на виното, Синята река не е синя, там, където според имената на картата трябва да има гора, няма нищо подобно, един от централните герои се нарича ту Гампус, ту Кампус Ханс и пр. В този смисъл заглавието на романа е напълно логично, макар и на пръв поглед озадачаващо; доколкото заглавията по принцип дават ключ към смисъла на цялото, напълно подходящо е този смисъл да остане непостигнат, маргинализиран, изтласкан встрани; героинята сякаш знае, че участва в роман с такова заглавие и в началото непрекъснато разпитва за селянина Щаделбауер, иска да се срещне с него; това обаче никога не се случва, а историята му – разказана попътно и леко встрани от сюжета, така и не дава усещането за напасване на цялата картина.
Така, макар и воден (от разказвачката, която пък на свой ред е водена от своя годеник из родния му край), читателят се оказва и подведен; приятно подхлъзнат в очакванията си от логиката на разказа, който тече измамно леко и праволинейно, но никога натам, накъдето би могъл да предвидиш. Леките бързоструйни изречения, от които е съставен всеки абзац, неизменно завършват с неочакван ироничен водовъртеж, който задърпва читателя в нова посока. Когато героинята отива заедно с годеника си в гражданското, за да запази дата за предстоящата си сватба, тя изслушва списъка с евентуалните възпрепятстващи брака обстоятелства, които започват с роднинство до трето коляно, репродуктивна неспособност и пр., и завършват с “внезапно и необяснимо нежелание за сключване на брак”. Неделното половинчасово изоставане в графика на бащата спрямо майката (майсторски описана комична сцена) става още по-смешно, когато в списъка с претупаните от бащата задължения започват да фигурират поздравът към съседите, преразказът на свършеното през деня и т.н. Това леко, но постоянно отместване на смисъла поддържа читателя в ролята му на наивен пътешественик, като не му позволява да гледа на описвания свят отвисоко, като някакъв всевиждащ зрител.
Така стилът на Леони Ходкевич представлява изключително свежо завръщане към класическия роман, в който нещата изникват сетивно осезаеми и конкретни; смисълът, концепцията на автора е нещо, което усещаш през конкретиката, но не можеш да достигнеш току-така, а не основното, което можеш да разбереш още от рекламите в пресата (и да си спестиш четенето на самата книга). Подир множество стилове, подбирани сякаш с оглед на вписването в литературната историография, Леони Ходкевич се чете леко като Селма Лагерльоф, тя увлича, пренася, позволява на ума да види и опипа круши, дървени маси и обрасли с цъфнали дървета хълмове; да се лашне между клаустрофобията и носталгията, между любовния интерес и внезапното изстиване, между нетърпението да разбереш какво ще се случи и желанието да забавиш ход, за да се насладиш на това, което се случва в момента.
“Щаделбауер” е роман, написан с уважение и любов към изкуството на литературата; и това в крайна сметка е и усещането, което оставя у читателя. Аз бих нарекла това майсторство.