Школата на Юлий Стоянов
Напоследък се оглеждам към киното на съседите. Тия от север създадоха школа. Който и съвременен румънски филм да гледаш, все ще намериш нещо общо с другите – като тематична територия, като стил на разказване, като (ако щете) пълна немара към комерсиалния успех. Комшиите от юг пък се групираха около Нури Билге Джейлан и с неговата лека ръка също „заформиха” общност – занимават ги малките хора с големите проблеми; и не бързат, не препускат по фабулата, а раздиплят сюжета, взират се в душите…
В нашето игрално кино това не става. Ние всичките сме воеводи, всеки си е сам на коня. И тъкмо да се накахъря, ми хрумва, че ако в игралното не е станало, то го има в документалното.
Има я там школата на Юлий Стоянов. Разбира се, тя не е узаконена от телевизионните пророчици, но аз я откривам в творчеството на Светослав Овчаров, Коцето Бонев, Асен Владимиров, Елдора Трайкова… Не съм ги питал, наистина, дали се считат негови следовници, но Влади Киров го е заявявал публично: „Аз съм тръгнал от школата на Юли Стоянов!” А Влади Киров работи с Коцето Бонев. Ето, едно звено от веригата се скачи. Асен Владимиров пък и продуцира, и сърежисира филмите на Юли. Второ звено от веригата. Същият Асен работи като продуцент и с Овчаров, и с Елдора. Като прибавим и операторите Иван Цонев, Христо Ц. Ковачев, приятелката и съмишленичка Невена Тошева, та и Васето Живков, и Малина Петрова (ако продължа още малко, ще трябва да изброя почти всички значими документалисти) – ето че се събра цяла чета, чието начало по един или друг начин е Юли.
Кое характеризира тази школа?
Безпределно искреното и педантично проучване, копаене в материала. Историческа точност до прецизност. Бях му нещо като продуцент на два филма – „Борислав и Балканите” и „Площадът”. Помня как се учудих и удивих, когато на предложението ми да включи един хроникален кадър („Смяна на караула пред Двореца”) към даден епизод, той с характерната си мека, почти стеснителна усмивка ми отказа: „Не може. Епизодът се отнася за 43 година, а смяната на караула е заснета през 37-ма!” Всецяло отдаден на истинското историческо документално изложение, Юли Стоянов умее да слага епизодите в такъв контекст, че ти сам да направиш паралела с нашето време и да се почувстваш откривател на смисъла на филма. Не той да ти го „накаканиже” с дидактичен дикторски текст, а ти, ти самият да го измислиш този смисъл и да се радваш на прозрението си (МУ).
И - умението да избере такава личност и такова събитие, в което се оглежда цяла една епоха. Този кротък в живота и на вид даже плах човек на екрана е властен войвода. Умен, мъдър, майстор на формата, с такова чувство за ритъм, че не ти се иска филмите му да свършват. Дали ще разказва за Стефан Власков, Валери Петров или Константин Иречек, прави го с любов. Дали за Любен Каравелов или Захари Стоянов, разказва ни за живи хора, а не за кухи кумири. Куражлия. Не се бои да разрие болезнен период – да речем, началото на 40-те години и сбъдването/провалянето на единствения в новото ни време общонационален идеал… С една дума, Юли разказва за България и за нас, българите, без да се бои да ни показва „кривиците”, защото ни обича.
Юли не само притежава голям талант, той притежава почтен талант. И затова има цяла чета последователи.