Белгия умря на 22 април т.г.
Заглавието е взето от изказвания в чатовете, но дори и да е фалшиво алармистко, то отразява степента на напрежение, в което живее Белгия. Тя преживя поредната оставка на министър-председателя. Може да се стигне до предсрочни избори. А от юли т.г. Белгия ще председателства Европейския съюз.
Тази двуезична страна, гледана отвън, е идеал за разбирателство между две езикови общности и европейски шампион в изкуството на компромисите между тях, целящи да запазят съвместното живеене. Всъщност, страната живее в напрежение между превърналите се в полюси две общности, постоянно падащите правителства са свидетелство за постоянните усилия да се правят нови компромиси, както и за постоянно засилващите се искания и от двете страни.
Животът в Белгия, оказва се, е подчинен на спазването на сложни езикови права и задължения. Партиите с един и същ политически цвят са фламандски и валонски. Като франкофоните имат право да гласуват само за валонските партии. И обратно.
Преди няколко месеца се стигна дотам, че в либерална Белгия бяха описани случаи, когато, според разпоредби на местните власти във Фландрия, беше забранено на валонци да купуват имоти там. Скандалът отекна широко, местните власти се извиниха, че не били правилно разбрани, зелен белгийски евродепутат се закани да внесе случая в Съда в Страсбург...
От създаването си по волята на Великите сили, през XIX и първата половина на XX век Белгия е доминирана от франкофоните и постоянно се сблъсква с езиковите, културни – а после и политически, и икономически – искания на „фламандското движение”, което постепенно се настанява във всички значими политически течения.
През 1963 г. унитарната държава започва да се реформира. Очертана е „езиковата граница” - една виртуална линия, която разделя територията на две. При това разделение Брюксел се оказва в парадоксална ситуация: в града живее голямо френскоезично мнозинство, но той е разположен географски във Фландрия. По периферията му, на фламандска територия, постепенно се настанява френскоезично население, чиито права са гарантирани: например правото да бъде съдено на собствения си език и да гласува за франкофонски кандидати от Брюксел. На шест общини е даден специален статут – в тях франкофоните постепенно са станали мнозинство и получават „облекчения”, между които правото (по желание) да получават административните документи на техния език.
С течение на времето и институционалните реформи, „случаят” на Брюкселския район става все по-нетърпим в очите на политическа Фландрия, раздираща се между федералисти, автономисти и сепаратисти. (Първите постепенно губят влияние в полза на останалите, които заедно държат около 40% от електората.)
Удържането на позиции в двуезичния район постепенно придоби силата на символ. На него се гледа като на мястото, където френскоезичните отказват асимилацията (употребата на нидерландски език) и се опитват да запазят „привилегиите” си от минали години. Това (често заможно) население, покрай което цените на имотите поскъпнаха, бива схващано като наследник на елита, владял, а понякога и презирал „малкия фламандски народ”.
Истинският център на нервно напрежение се оказаха тримата франкофонски кметове на комуни „с облекчения”. Избрани демократично през 2006 г., те не били номинирани от фламандския регион, който ги обвинява, че са разпращали покани на френски на франкофонските избиратели... През 2007 г. фламандските партии в парламента единодушно поискаха разделянето на Брюкселския район. Същото искане беше внесено за разглеждане на пленарно заседание на 22 април т.г. и предизвика оставката на министър-председателя.
Реалната Европа, в която живеем, е доста по-различна от разказите за единна Европа, с които ни хранят медии, политици и неправителствени организации. В реална Европа една унгарска партия, използваща антисемитски лозунги, получава 17% на парламентарните избори. Колкото и крайно десният кандидат за президент в Австрия.
Накрая да цитираме анонимния участник в чата: „Ще ви кажат, че белгийците са привързани към Белгия. Но ако трябва да предложат решение на проблемите, отговорите ще бъдат радикално различни при валонците и фламандците. Тоест, афишираната привързаност не е еднаква. Не е останало почти нищо, което да свързва тази страна, освен монархията или това, което е останало от нея. Няма вече големи национални предприятия, няма вече големи държавници... страната трябва да бъде „разведена” под международен арбитраж.”
К