Понякога ме e яд на Юли
Ако не беше той, животът ми можеше да протече по-различно. Когато се запознах с него, завършвах право, но се интересувах повече от кино. Веднъж, трябва да е било през 1977 г., в кино „Дружба” (днешното „Одеон”) попаднах на прожекция на Юлий Стоянов. Не знаех нищо за него. И двата филма („След години” и „30 май - 2 юни”) ми се сториха странни. Лишени от емоция, умозрителни. Бях гледал доста филми за Априлското въстание и бях свикнал в тях да чаткат копита по копривщенски калдъръм и да гърмят песните на Чинтулов, а на екрана да се мъдрят кръстосани нож и револвер, грижливо аранжирани върху отворена книга. Но филмите на Юлий Стоянов бяха различни: в първия се разсъждаваше върху предателството по време на въстанието, във втория, на фона на непринуденото народно веселие с бира-скара на тържествата по случай 2 юни, се разсъждаваше върху противоречията в българския национален характер. Днес живеем в кресливо време и за медиите сякаш няма табута, но тогава „малкото” беше „много” и отекваше с по-голяма сила. На немногобройни, полузакрити прожекции, но отекваше. Тогава се запознах с Юли и стана така, че зарязах правото и започнах да работя с него - най-напред като асистент-режисьор, а после и като сценарист, редактор, продуцент, та дори и като сърежисьор.
Юли е изключително възпитан, интелигентен, умен, деликатен, толерантен човек, който може да ти скъса нервите. Ако зависеше от самия него, вероятно никога не би завършил нито един филм. Казват, че дяволът е в детайлите. Ако това е вярно, то Юлий Стоянов е олицетворение на самия дявол, за него търсенето на точния детайл може да продължи безкрайно. Добре, че при социализма имаше някакъв ред. Как да не изпиташ носталгия по онова време, когато планът имаше силата на закон и сроковете бяха срокове. Така че, колкото и Юли да се дърпаше и отлагаше, един ден филмът трябваше да бъде завършен. Случваше се дори и след като бъдат извадени копията на 35 мм, той все да намери начин да съкрати нещо. Защото той обикновено съкращава.
Спомням си как за филма „По начин най-благороден”, посветен на Съединението, бе събрано огромно количество уникален, непознат дотогава визуален материал от епохата, изровен от чужди библиотеки. И той се радваше като дете на всяка новооткрита снимка или графика. Разглеждаше ги с часове, дори му подарихме лупа за рождения ден. Поиска всички текстове от статиите да бъдат преведени. А стана така, че накрая във филма остана една трошица от това богатство за сметка на фотоси и документи, някои от които - до болка известни. Както се казва: „Защо ядохме жабетата?”. Но да работиш с него, значи да изядеш „тонове жабета”. За Юлий Стоянов е по-интересно и по-важно не да учуди зрителя с непознат материал, а да го накара да види непознатото в познатото. Да се откаже от най-яркото, най-ефектното е негов специалитет, своеобразен мазохизъм. Например в „Любен Каравелов” той използва за декор сандък, катедра и маса, около които импровизираха непрофесионални актьори. Непрекъснато бягство от емоцията, страх да не станеш сантиментален, стремеж да накараш зрителя да мисли, а не да плаче. Неслучайно един германски гост на фестивала „Златен ритон” в Пловдив бе определил неговия подход като брехтовски.
И нещо друго. За изключително високия му критерий за етиката в документалното кино. Той никога не би направил филм за мизерстващи или за умствено непълноценни хора. Убеден е, че в това, да експлоатираш нещастието на другите, има нещо неморално. Спомням си, че по време на късния социализъм снимахме филмова трилогия за работещите в туризма, по-скоро изследване върху ценностната система на съвременния българин, върху народопсихологията в по-ново време. И взимаме интервю от барманка, която в желанието си да наблегне колко е трудна нейната професия, започна да говори, че й се налагало да спи с някои от клиентите си. Аз настоявах да го включим във филма, но Юли категорично отказа. Той винаги щади героите, дори от самите тях, предпочита деликатната ирония, полутоновете, недоизказаността. Може би затова се случва някои зрители да не го разбират и недоумяват какво чак толкова има в неговото кино.
От всичките му филми обичам най-много „Захари Стоянов” - толкова изчистен, направен с изящна простота и задълбоченост. Филм за един полуграмотен овчар, превърнал се в гениален творец и противоречив политик. И за това как довчерашният безкомпромисен революционер деградира до царедворец.
В завършения неотдавна филм „Срещи с Иречек” се споменава, че Иречек имал за свой девиз латинската максима Benevixitquibenelatuit(Добре е живял този, който добре се е криел). Тая сентенция важи с пълна сила и за Юли. Знам какъв страх изпитва той от юбилеите. Почти невъзможно е да го поздравиш за рождения му ден, защото обикновено на 27 април не е вкъщи, а мобилен телефон така и не си купи. Наскоро с приятели коментирахме, че някога във вестниците излизали съобщения от рода на: „Господин Х. няма да приема по случай имения си ден.” Слава богу, тази традиция е забравена и господин Ю. С. не може да каже, че няма да приема. Така че, да честваме юбилей! Защото Юли наистина го заслужава.