Марсилезата и Одата на радостта
Преди три месеца коментирахме тук началото на един Голям дебат върху националната идентичност във Франция, иницииран от техния министър на имиграцията, интеграцията, националната идентичност и солидарното развитие. Той трябваше да се проведе на регионално и местно ниво и да приключи на 4 февруари т.г., когато пред специално организиран колоквиум министър Ерик Бесон трябваше да представи резултатите от него и взетите въз основа на тях решения.
Дебатът се състоя по график, участието в него, съобщават медиите, е било прилично. Специално създаденият сайт за дебата също се радваше на интерес, в него, освен реферативни текстове от класици и съвременници на тема „какво е да си французин” и насочващи изказвания на политици, имаше място и за мненията на обикновените французи (58 000 постинга).
На правителствената среща (прекръстена на „семинар”) на 8 февруари обаче стана ясно, че дебатът ще продължи до края на годината, а според хапливи наблюдатели – до края на мандата на Саркози. На семинара премиерът Фийон обяви създаването на специална комисия към министъра на интеграцията, съставена от парламентаристи и интелектуалци, която да „следи за въвеждането на приетите мерки и да предлага нови”.
Какви са приетите мерки?
- Да се засилят задълженията, поемани от чужденците, желаещи да живеят във Франция, с въведения през 2007 г. Договор за посрещане и интеграция, с който новодошлите се задължават да спазват законите и ценностите на Републиката, да посещават курсове по гражданско образование, а държавата – да организира достъпа им до индивидуални права и изучаването на френски език. Предлага се задължителното ниво на владеене на френски да бъде по-високо. Има предложение в договора да бъде включена и изричната забрана за носене на бурка, както и на сексуални осакатявания.
- Гражданска опека. Доброволци поемат „шефство” над имигранти, въвеждайки ги във френските граждански ценности.
- Получаването на документите за натурализация да става в тържествена обстановка, новите френски граждани да подписват „Харта на правата и задълженията”.
- Училището да бъде отворено за родителите-имигранти, за да се запознаят с учебната система и да усъвършенстват френския си.
- Във всяка класна стая да бъде окачена Декларацията за правата на човека.
Не е възприето предложението поне веднъж годишно учениците да пеят Марсилезата.
В интерес на истината, Големия дебат наистина предизвика голям дебат във френското общество, но той беше преди всичко дебат върху необходимостта въобще да се повдига въпросът за френската идентичност в началото на XXI век.
Особена загриженост предизвика отключването на антиислямски и расистки изказвания.
Вестник Монд публикува част от постингите в сайта на дебата, изплъзнали се от окото на модераторите – картината не е никак приятна за Франция, майка на свободите и толерантността:
Франция завинаги се превърна в африканска колония... Да си французин, значи да си роден във Франция от родители французи, самите те родени във Франция... За да си французин, трябва да имаш френска кръв... Да си французин не значи само да лапаш помощи, да не работиш, да налагаш дискриминиращата си култура... А всяка сутрин трябва да се пее Марсилезата в училищата и на работните места и да бъде предвидена санкция при отказ...
Естествено, това не са убежденията на мнозинството френски граждани.
Дебатът предизвика мнозина френски интелектуалци да вземат думата. Тук ще цитираме само мнението на Бернар Анри Леви (публикувано в Либерасион под заглавие Дебатът за националната идентичност е ненужен и в опасно противоречие с европейската идентичност):
Поколението ми израстна с илюзията за една Европа, която неизбежно ще се обединява. То живееше с прогресистката идея (направо прогресистка, дори ако прогресизмът й беше либерален), че Европа ще се самоизгради постепенно, без гражданите да забележат, а още повече да полагат усилия. Днес тези илюзии се разхвърчаха.
Но разпръсва се именно мечтата за лесна Европа. Днес на дневен ред е – искаме ли го или не – избледняването, изтощаването, а скоро и разпадането на един проект, който имаше в актива си победа над фашизма (Гърция, Испания, Португалия), победа над тоталитаризма (освобождаването на „заключените страни” по Кундера), да не говорим за изграждането на мира между врагове, които се мислеха за вечни (Германия и Франция).
Така че днес трябва да избираме. Или караме господин Бесон да млъкне, или погребваме Европа. Ако позволим да ни изкушат националистите, отказваме се от проекта за това политическо тяло от нов тип, от тази институционална и идеологическа химера, която беше европейският градеж.
Във всеки случай, не може и двете: от една страна, да лансираш ненужен дебат за идентичността, за която всеки знае, че днес не се чувства по-зле, отколкото преди десет, двайсет или трийсет години; от друга, да подхранваш и придвижваш другия дебат, който при всяко положение е от жизнено значение и касае една Европа, която все по-малко знае какво е, какво иска и на какво й е позволено да се надява.
Днес няма много начини, по които да си представяме бъдещето. Има два – и те взаимно се изключват. Да се свържем отново със земята си, с почвата, която не ни лъже, да вкопаем отново корените си в мъртвите. Или да решим, както казваше Кант, да се „изличим” пред живите, които не са се още родили, „да се поклоним хилядолетие по-рано пред техния дух”. Трябва да изберем – носталгията по един национализъм, подета отново от популистката реторика, или дързостта на една бъдеща Европа- не след хиляда години, а утре, защото времето не чака. Такъв е изборът.
К