Бетовен плюс игра на Брукнер
Софийска филхармония. Диригент Найден Тодоров; солист Йовчо Крушев. В програмата: Бетовен, Брукнер. 11 февруари, зала “България”
Концертът за сетен път те кара да се размислиш върху темата за музикантските натрупвания, за търсенето на смисъла. За работата, за сложността на професията на интерпретатора - още с началото на Първия, до мажорен концерт от Бетовен, набеден за лесен, едва ли не за ученически. Зависи от степента на съзнанието, ще кажа. В активно работещото диригентско съзнание самото начало на концерта в оркестъра (четири пъти “до” – защо ли?) би могло да е много по-фокусирано, натрапчиво, драматично и в хармония с мисленето на солиста. Особено когато солистът се казва Йовчо Крушев, е хубаво да се вслушваш в това, което идва от клавиатурата. Изобщо, имаше сериозно разминаване между разсеяното “в общ тон” диригентско работене с оркестъра - съвсем традиционно, да не кажа рутинно, ангро по отношение на “досадните” подробности и на великолепното преосмисляне на фактурата от солиста. От него човек може да се учи цял живот, стига да иска. Сигурно и друг път съм го казвала: това е щастлив музикант. Не се интересува каква е неговата позиция в музиката, важното е тя да е с него, да го зарежда с идеи. Може би затова те, идеите, никога не са му липсвали, може би затова играта (във всякакъв смисъл) на Йовчо Крушев е почтена, държи слушателя в най-приятно напрежение, задава му въпроси и го зарежда. И, естествено, при артист като него, темата за звука няма как да не е актуална. Неговата пристрастеност към звуковите иновации на даден стил е известна – като свободен дух, като свободен, разкрепостен интерпретатор. Креативното му съзнание често поднася изненади на по-консервативните, раздвижва ги. Винаги чете нотния текст различно, с фантазия, която показва и стабилна култура. И търси. Във финала на концерта играта стана неудържима, лидерството изцяло премина в ръцете на солиста и всичко закипя. Чудесен финал на композиция, която предвещава XIX век. Бе продължен на бис с красива двуминутна, абсолютно неизвестна у нас пиеса от Хайдн – откритие!
Във втората част на концерта националният ни оркестър изсвири Четвъртата “Романтична” симфония от Антон Брукнер. Вподхода си към симфонията Найден Тодоров някак инстинктивно настоява на идеята да се чува предимно водещия, “горен” глас. Както се видя, това е напълно възможно, дори и при фактура като тази на Брукнер. Но от това страда плътността й; не се чува богатото мотивно “разиграване” на вътрешните гласове на оркестъра, т. нар. среда на състава. По отношение на симфоничната фактура Брукнер изхожда от инструмента, който е познавал най-добре – органа. Затова мелодиите му никога не са сами за себе си, а са повод за формиране на звукови пластове. Пластове, не отделни гласове; темброви маси: вибриращи с широко дихание струнни, дървени между идилията и пасторала, бляскави мощни медни (много добре изразени в изпълнението на оркестъра)... Основният, водещият глас винаги “навързва” множество допълнителни елементи на фактурата, които създават това усещане за мощ и обем, за дълбочина, но и за небесност с тези специфични хорални поредици... Изпълнение на творба от този най-скромен “менестрел на Бога” (Лист) изисква подобаващ слух за неговия текст... Идея за служене. Идеята, а не играта на Брукнер, би трябвало да пронизва, да тревожи съзнанието и на изпълнители, и на публика. Впрочем, публиката бе изключително възторжена.