In principio erat Verbum
Йозеф Ратцингер. БЕНЕДИКТ XVI. Иисус от Назарет: от Кръщението в Иордан до Преображението. Превод от немски Георги Каприев. Издателска къща „Критика и хуманизъм”/ Епископска конференция на Католическата църква в България. София, 2009.
Вече имаме, държим в ръцете си, можем да прочетем книгата на папа Бенедикт XVI (или може би е по-добре да кажа: “на богослова, на християнина Йозеф Ратцингер”) Иисус от Назарет. Това е факт от нашата култура, значението на който не е нужно да се доказва. При все това ще си позволя да напиша няколко думи по повод, а не за книгата. За нея мога само да благодаря на издателство КХ – Критика и Хуманизъм и на неговия директор Антоанета Колева, както и на проф. Георги Каприев, който се нагърби и изпълни перфектно нелеката задача да преведе този текст. Тук не става дума само за точност на изложението и мисълта, но и за стилово следване на език, подходящ и съответен не само на стила на автора – римския първосвещеник, който в момента заема Светия престол – но и на този особен вид тематика като цяло. В такъв случай познаването на чуждия език е само начало, а творческият път на професора по средновековна философия, интерпретиращ произведение на един папа, който иде от университетска богословска катедра, предоставя останалото.
Преди всякакви по-сетнешни слова, бих искал да си отговорим на питането какво представлява книгата. Мисля, че в това отношение най-добре е да дадем думата на самия й автор: ... не е необходимо специално да казвам, че тази книга по никакъв начин не е учителен акт, а е единствено израз на личното ми дирене на „Лицето Господне”. Така главата на милиарди католици по света излага своите лични човешки търсения за Богочовека, за Тогова, в Когото смятащите се за християни вярват, вярват в Спасението, идещо само от Него, вярват в невероятното: че е човек и Бог едновременно, неслято и неразделно. Резултатът от тези лични дирения не се натрапва, а се предлага на обсъждане – с кого, ще видим по-сетне.
За какво е книгата? Как да разбираме „Лицето Господне”? Ако хвърлим поглед на съдържанието, първите глави ще ни изглеждат посветени на земното, човешкото Лице на Иисус, но последващите изглеждат вдълбени в детайлно богословско изследване, за което някой би могъл да си помисли, че е прекалено сложно за него като читател и за собствената му неученост. Отново ще си позволя да цитирам самата книга, която се опитва да разбере Иисусовия земен път и Неговата проповед, а не богословската преработка във вярата и мисленето на ранната Църква (с. 390).
Така папата декларира, че той не навлиза в дълбинните проблеми на богословието, а е написал книга за всеки един от нас, адресирана до всички – учени и неучени, – която поставя на обсъждане болезнени въпроси. Те са създадени от неверието и са стимулирани в общества, един от проблемите и една от болките на които са тъкмо неспособността, нежеланието, отказът, съзнателното, нарочно и понякога самоунищожително отбягване на изграждането на ясен образ и заемането на ясна, недвусмислена позиция. Наличието на такъв образ и такава позиция винаги предизвиква реакция у едно ограничено, но кресливо малцинство, което претендира да определя общественото мнение, а отсъствието се възприема като толерантност. Липсата на толерантност винаги е отблъскваща и противна, но можем да си зададем въпроса защо именно в тези същите общества, и то тъкмо от XVIII век насетне, се проявява най-страшната нетолерантност, най-страшните репресии, геноцид, издевателства, които свидетелстват не само за загуба на вярата, а тъкмо за отсъствие на всякаква човечност. Може би именно загубата на вярата води до загуба и на човечност? Трябва да си зададем този въпрос.
За да има толерантност, трябва да има другост. То е същото, както при любовта: за да има любов към някого, трябва да има друг; и в случая с любовта (а и с толерантността) този друг винаги ще е и ближен. Иначе може да има само себелюбие. Тъкмо тази Божия любов е и причината за създаването на човека: той е Божият друг, който да може да бъде обект на Господнята любов. Така, за да има толерантност, трябва да има и другост; и те помежду си да са толерантни. Взаимно, а не едната към другата. За това обаче трябва да ги имаме – и ясния образ, и ясната позиция, които именно са предмет на деконструкцията.
Така достигаме до основната тема на книгата: Лицето Господне. По отношение на Него папа Бенедикт XVI заема в своята книга ясна позиция и тази позиция е единствено възможната за християнски свещенослужител – евангелската. Личността на Иисус Христос очевидно е имала и има огромно влияние върху човека ето вече две хилядолетия. С това нямам предвид само християните от различни изповедания и прикачилите се към тях гностически и други групи, сега и в миналото. Той вълнува душите на представителите не само на трите авраамови религии, основани на Ветхия Завет от Светото писание. Страстта към Него е видна по целия свят, в практически всички вери, както и сред атеистите или агностиците, т.е. тези, които вярват, че не вярват. Има я сред хората на словото и сред необразованите, сред социалните върхове и низини, сред хуманитаристите и сред представителите на природните и инженерните професии. Войнстващият атеизъм – доколкото такъв изобщо вече има – е изоставил предишния поглед към Него. Ако навремето имаше старание да се “докаже”, че такова лице не е съществувало „никога в историята”, то сега съществуването Му се приема безрезервно, но се заключва и държи „само в историята”. Добронамерено или недобронамерено спрямо вярата на християните се създават теории и учения, някои от които от християнски богослови, които по същество я поставят под съмнение. Тъкмо с тях в диалог влиза папа Бенедикт XVI.
Стремежът на човека към Бог е естествен и неотменен. Той е част от човешката същност. Той е част от определението за “човек”. Човек винаги и навсякъде – в различни култури и географски ширини – търси Бог, макар и по различни начини. Понякога Той е разбиран като “принцип”, понякога като “морално учение”, ала душата се стреми към Него винаги като към лице. За християнина това е обнадеждаващо, но не и успокояващо. Вярата може да е причина за най-доброто, но и за най-лошото. Тя е такава сила, че с нея злонамереният може да оправдае всичко. В наши дни виждаме примери за това пред очите си. Същото е и с (Бого)човека: неговият образ владее умовете и сърцата на хората, но понякога това става по начин, който може да отведе далеч от Вярата и от Спасението. Примери намираме в самата книга на папа Бенедикт XVI/Йозеф Ратцингер, а още повече и по-страшни извън нея, във всичко това, което става в нашия съвременен свят.
Има хора, които са искрено впечатлени и пленени от образа на Иисус, но не искат или не могат да намерят пътя към Бога. Те обикновено използват този образ, за да доказват своите собствени идеи, тези, желания, стремежи. Те виждат в Него велик пророк, либерален реформатор на еврейската религия, освободител от ярема на Закона, велик моралист, проповядващ любов, но по начина, по който те искат да я разбират. Накратко, намират в Него велик човек, а понякога даже и Син Божи, разбиран в етичния смисъл на равенството и любовта към всички като синове Божии. Неспособността обаче да се съзре Богочовекът прави всъщност всичко останало безсмислено. Ако той е велик пророк, то къде е Неговото слово, пророческата Му книга? Къде е това слово, дадено ни от Светия Дух, който е говорил чрез пророците и което е част от Откровението? Имаме само писаното от евангелистите и апостолите, от Него пряко – не. Ако е само велик пророк, то с какво Неговата смърт на кръста се различава от мъченичеството на всички останали пророци, които също са пострадали за вярата? С какво се различава от тяхната смърт? Ако е велик и много благ човек, моралист или либерален реформатор, то с какво жертвата Му променя света? Не би ли бил един от многото благи люде, пострадали и продължаващи да страдат невинни за правдата? Така бихме Го вписали (и Го вписват) в предълъг ред на невинни жертви, пострадали от ръката за злото, но без Бог тези жертви не биха били даже и свидетели-мъченици, тъй като първото значение на гръцката дума мартире „свидетел”, а едва сетне оттам – „мъченик”.
Това опира вече до въпроса за вярата, а част от хората не се смятат обвързани с нея. Папа Бенедикт XVI се обръща и към тях с най-простото обяснение: ние знаем за Иисуса почти само от Светото Писание. Чисто историческите сведения могат само да ни го потвърдят, но не и да изградим върху тяхна основа нов образ. Тогава не е ли най-логично да градим знанията си за Него върху този почти единствен наш извор? Не е ли очевидно, че – както казва християнинът Йозеф Ратцингер – образът на Иисус от Библията е много по-логичен и – даже исторически гледано – много по-разбираем от реконструкциите, с които се сблъскваме през последните десетилетия? Очевидно е. И тази очевидност е показана по перфектен начин в книгата на папа Бенедикт XVI. Тя е адресирана до всички, които искат и могат да приемат очевидното. А то е, че Бог стана човек, за да ни спаси от нашите собствени грехове, като пострада безгрешен за грешните; че Син Божий стана Син Човечески, за да могат човеците да станат синове Божии. Това се проследява през цялото Писание, показани са Пътят, Истината и Животът. Така – за да се върна към заглавието на този текст – разбираме отново, че не само в началото, но и в края е Словото и Словото е у Бога, и Бог е Словото.