"Утилитарната архитектура намирисва"
Оскар Нимайер е създал над 600 необикновени сгради, много от които са световно известни. Сред тях са Националният стадион в Рио и Главната квартира на ООН в Ню Йорк. Как би могъл човек, чието пълно име е Оскар Риберо де Алмейда де Нимайер Суарес, да проектира скучна архитектура? Документалният филм „Оскар Нимайер – Животът е един дъх” (оригинално заглавие: Oscar Niemeyer - A vida é um sopro.) показва как архитектът е стигнал до своя изключителен стил и как гледа на живота.
Още в началото има известен патос: "Eu tive um sonho", чува се дрезгавият глас на Оскар Нимайер зад кадър, "Сънувах сън".И докато разказва на звучен португалски именно този сън, гледаме потъналото в полумрак ателие. През прозореца се вижда плажът на Рио де Жанейро. „Сънувах, че Рио никога няма да бъде заселен, виждах природата и животните, които са живели там. И разбирам какво е имал предвид Кафка, когато казва, че би било по-добре, ако човекът изобщо не се беше появявал."
Удивлението на Нимайер пред красотата на природата се отразява ясно в неговата грандиозна архитектура. Във филма, върху който режисьорът Фабиано Масиел работи десет години, Оскар Нимайер (роден 1907) разказва за времето, когато е бил млад архитект, за развитието на своеобразния му стил и за тогавашната политическа ситуация в неговата родина, Бразилия. Разказът му се прекъсва единствено от стар филмов материал, много естетични кадри от негови сгради, като Катедралата на Бразилия, а също от поредици негови скици и изказвания на познавачи на твореца. Няма говорител, който да коментира казаното. Впрочем, заглавието „Животът е един дъх” идва от цитат на Нимайер. Докато говори за своята младост, той казва, че неговият живот не е бил нищо особено. „Това е едно незначително човешко съществуване, нищо повече от един дъх.”
Виждаме пълното лице на вече 102-годишния Нимайер в близък план: тъмни очи, рунтави черни вежди, бели коси. Запалва си пурета със сериозен поглед и започва да разказва за своята професия, как е стигнал дотам и какво мисли за нея. „Архитектурата всъщност е безполезна”, казва сухо той, „от нея имат полза само богатите. Останалите продължават да живеят в гетата.”. Единствената възможност архитектурата да има смисъл би било нейното приложение за социални проекти. Или ако може да изненадва и радва хората. Това е основополагащо за един от най-значимите архитекти на света: той иска да направи хората щастливи. Според него, това означава в една сграда да влизат достатъчно светлина и въздух и да има достатъчно място за хората, а не да живеят или работят, натъпкани като добитък. Нимайер може да бъде политически определен като твърдо ляв. Той е против архитектурата, ориентирана не толкова към качеството на живота, колкото към ефикасността. По време на свое пътуване в Съветския Съюз той описва тамошния архитектурен стил като твърде строг и сбит. Западната архитектура също не допада на Нимайер: „Баухаус е раят на посредствеността”, цитира той своят учител Льо Корбюзие и добавя: „Ако човек мисли само за функцията на една сграда, резултатът е съмнителен.”
Като образец: остри ръбове и строги форми
Макар разперените и отворени форми да са това, което прави неговите сгради известни, архитектът ги открива за себе си постепенно. Филмът документира неговата професионална кариера от самото й начало. Нимайер описва как през 1937 г. е направил своя първи проект без заплащане. За "Obra do Berço" например (сграда за социална организация в Рио де Жанейро) той трябвало дори да доплати. Къщата била сива, с форма на сандък и не особено елегантна, но тогава за него било по-важно качеството на жилищата за хората. Когато погледнал сградата и забелязал, че на фасадата липсват специални ламели, които да предпазват от слънчевите лъчи, той платил сам за втори опит. В крайна сметка, чувствал се отговорен за това, което строи.
Неприязънта му към враждебното функционално строителство заедно с възхищението му от красотата на природата играят в еднаква степен роля за развитието на неговия изключителен стил. И понеже в природата не се срещат остри ръбове и стриктни линии, Нимайер черпи идеи от нещата, притежаващи елегантни форми. „Това може да са планините, но също и тялото на любима жена”, пояснява той. „Вселената е елегантно закръглена, а не ъгловата.” И така, Нимайер гради църкви, които изглеждат като купчина пръст, и музеи, приличащи на футуристични десертни купички. Неговите жилищни сгради често са цветово и формално съгласувани с природата, за да се вписват хармонично в окръжаващата ги среда. При спомена за една среща с Валтер Гропиус, Нимайер се смее с известен цинизъм. Когато Гропиус посетил Нимайер в неговата извънградска къща, той описал работата на Нимайер като красива, но невъзможна за репродуциране. „Помислих си: „Що за глупости говори този иначе велик човек?”, казва Нимайер, „Къщата е проектирана точно за това място. Откъде накъде трябва да бъде размножавана?”.
Подобни коментари от големия архитект предпазват „Животът е един дъх” от кичозност. Извънредно бавният ритъм на 90-минутния филм, както и дългите кадри, показващи отблизо рисуващите ръце на Нимайер или неговото набръчкано лице, въздействат със сигурност патетично. Но същевременно превръщат филма в нещо много интимно. На последния въпрос във филма: Какво все още го радва, Нимайер изсумтява нервно, дръпва от пуретата и отговаря строго: „Жената е важна, останалото е смешка. Интервюто вече свърши. Или не?”.
Превод от немски език Светослав Недев
14 януари 2010
www.art-magazin.de