Кого облагодетелстват богатите? В Германия
В България изглежда не е добър тон да се говори за философията на данъчната система. Ние сме по формалните разсъждения – увеличаване, намаляване на данъка – какви последици има това върху обществото, не е в сферата на интересите ни. Затова привеждаме тук със съкращения един коментар на Ди Цайт по разразилия се в Германия дебат, предизвикан от известния философ Петер Слотърдайк:
Независимо дали ви харесва или не, известният германски философ Петер Слотърдайк подхвана дебат за смисъла и ползата от социалната държава. Той атакува по много непредпазлив начин данъчната система, която взима от богатите и дава на бедните. Интересното е, че той се захваща с темата на страниците на „Франкфуртер алгемайне цайтунг” още през юни 2009 г. и едва ли щеше да предизвика нещо повече от изумено повдигане на рамена, ако Аксел Хонет не бе поставил въпроса за научната сериозност и за моралното достойнство на философа от Карлсруе, който най-безотговорно, но упорито гризе моралните основания на социалната демокрация.
„Мисловната хватка” при Слотърдайк е, че той поставя под въпрос морала на една преразпределителна данъчна система. Всичко обаче рухва, когато той зове силните да проявяват спонтанна готовност да помогнат на слабите, защото според по-голямата част от включилите се в дебата (не само философи и социолози, сред критиците на Слотърдайк са и Хауке Брункхорст, Лутц Вингерт[1], Паул Кирхоф[2] и Майкъл Хартман[3]), „по-силните не желаят да изхранват по-слабите”. Освен това противниците на Слотърдайк смятат, че с дарения и добри дела не би могло да се постигне онова, което държавата успява да направи.Не на последно място, отбелязват опонентите, плащайки данъци, богатите работят за своите интереси – тъй като голяма част от парите им отиват за инфраструктура, за опазване на реда, за гарантиране на най-различни права или, най-общо казано ,за това богатите да продължат да се занимават с бизнеса си и да се чувстват защитени от граждански войни, размирици и престъпност.
От друга страна, с данъците на богатите се покриват и средствата за препитание и базисното образование на крайно нуждаещите си, които са рисков фактор за легитимността на демокрацията в условия на кризи. В случай, че страната изпадне в крайна бедност, интересите на собствениците ще бъдат защитени единствено от полицейска държава; за нея обаче не би могло да се гарантира със сигурност, че в крайна сметка не би застанала на страната на бедните.Други противници на Слотърдайк пък смятат, че ако идеите му се приложат, бедните ще се превърнат в неравнопоставени граждани, тъй като ще са оставени на произвола на съдбата и на чистата случайност някой да извърши спрямо тях частна благотворителност.
Тези неща се разбират от само себе си, но именно в това е и тайната на спора: чрез една малка мисловна игра да се покаже и обоснове неподлежащото на съмнение качество на модерната държава да дава сигурност на общността.В един момент обаче самият Слотърдайк трябваше уплашено да обяви, че не иска да премахва социалната държава, а само да привлече общественото внимание към факта, че аргументирането и обосноваването на социалния преход трябва постоянно да се обновяват.
И това в действителност е така, имайки предвид как в последно време държавата трябваше да спасява банките.
От друга страна, Слотърдайк намери и поддръжник в лицето на известния германист Карл Хайнц Борер. Той не се посвени да се оплаче от големия данък, който е трябвало да плати за една своя литературна награда. Борер свързва данъка с ужасната завист, която гложди онези, които не могат с радост да гледат по-мъдрите и по-способните. Всичко това е в руслото на книгата на прочутия медиен теоретик Норберт Болц, посветена на това как вижда цената на свободата, принесена в жертва върху данъчния олтар.
Въпросът обаче е как така от едно субективно възприемане на данъчната тежест се стига до презрение към чуждите успехи, до заплахи срещу демокрацията; или как така от индивидуалното финансово състояние се стига до Конституцията на страната?
Философът Лутц Вингерт смята, че основният проблем е не в размера на облаганите суми и чистата печалба, а във факта, че една значителна част от обществото не плаща никакви данъци. Именно заради това силният смята, че слабият му се е овесил на врата като воденичен камък. Така бедността вече не се възприема като социално-политическо предизвикателство, а като знак за ниска ефективност.Или, казано по друг начин: онзи, който не е сред победителите в глобалните преразпределящи битки, трябва отново да се научи да проси.
В същото време е малко странно как Слотърдайк смята, че всичко, което има, дължи само на собствените си постижения.Интересно къде ли днес би бил философът, ако младостта му не бе протекла на фона на социалдемократическата образователна офанзива, а в частни закусвални и магазинчета за дрехи?
Подозрително е също така, че оплакванията от данъчното облагане се обвързват не толкова с реалния статус, а с интелектуалната извисеност. Тук на помощ ни идва класическото наблюдение на Алексис дьо Токвил – според него отношението към прислужниците в Америка било по-лошо от това във Франция. Американските господари се отнасяли безскрупулно към подчинените си, тъй като самите те някога са били прислужници.
В крайна сметка, нещата са съвсем прости.
Щастливо уредилият се Слотърдайк не желае да поеме отговорност за мързеливците от неговото обкръжение, на които не им е провървяло като на него. Това бихме могли да определим - използвайки остаряла терминология - като класово предателство. Проблемът обаче е, че днес това е един често срещан проблем:постепенно отдалечаване на транснационалните икономически силни елити от носенето на обществена отговорност за собствената им родина.Отсъстващото чувство на солидарност у един германски интелектуалец е само символично напомняме за една световна тенденция, която не би могла да бъде спряна с данъчни политики. Тук може би е мястото за една философия на даряването?
К