Егор Гайдар - революционер по неволя
Преди малко повече от 40 дни, на 16 декември 2009, на 53-годишна възраст скоропостижно почина руският икономист Егор Гайдар. Именно той е смятан за един от главните идеолози на пазарните реформи и приватизацията в Русия. Гайдар заема ключови постове в правителството на Русия през 90-те години: първият министър на финансите на Руската Федерация, първият зам.-министър-председател, а след това и изпълняващ длъжността министър-председател. По-късно обаче Гайдар е принуден да напусне държавната служба, след като оглавява “Демократичен избор на Русия”, който от началото на 2000 започва да се казва “Съюз на десните сили”. През 2001 – 2003 влиза в състава на ръководството на тази партия, член на която остава до октомври 2008.
Публикуваме текст за него, както и част от едно от последните му интервюта, тъй като фигурата на Гайдар продължава да бъде обект на полярни оценки в руското общество.
К
Егор Гайдар беше преди всичко ярък, макар и типичен представител на собствената си класа – либералната съветска номенклатура. Той беше събрал в себе си почти всички привлекателни черти на тази класа, чертите, от които покълнаха и се развиха многообразните й недостатъци. Стана така, че сега ние осъзнаваме повече недостатъците, отколкото достойнствата. И в голяма степен тъкмо благодарение на Гайдар и на неговия икономически отбор, на който либералната бюрокрация възложи в най-критичния момент изпълнението на собственото си спасение, спасение от последствията от държавния колапс. Тъй като, според законите на историята и на морала, този колапс трябваше да лиши либералната номенклатура от могъществото и привилегиите й.
Ако не беше 1991, как щяхме да си спомняме за Егор Гайдар? Щяхме да си го спомняме като мъдър и интелигентен експерт, изцяло консервативен по възгледи и темперамент. Щяхме да споменаваме човека, който по време на референдума на 17 март 1991 гласува за запазване на СССР и почти през същата тази 1991, в началото й, от страниците на списание “Комунист” се изказа за внимателен преход към пазарна икономика и за запазване на най-доброто от социализма (който не вярва, да отиде в библиотеката и да прелисти старите броеве на списанието). Освен това, би било погрешно да се говори за конюнктурност във възгледите на Гайдар – аз съм почти убеден, че дълбоко в душата си покойният икономист си остана убеден социалист и дори комунист в духа на своя знаменит тъст - писателя Аркадий Стругацки. Чисто и просто, също като много други представители от неговото поколение и негови сънародници, Гайдар стигна до извода, че всичко това, за което класиците на марксизма говореха и за което дядо му мечтаеше в далечното минало, не е изостаналата, полуобразована, варварска Русия с нейната неизкоренима корупция. Нека тук дивият пазар да дисциплинира хората, а “иновационната икономика” и “творческата свобода” са за един по-добър свят, който се намира някъде далече от нас. И към когото на много от нас не е съдено да се приближат.
Проблемът на Гайдар и на неговата страна е в голяма степен същият, който авторите на сборника “Вехи”[1] поставиха пред руското общество, когато разкритикуваха мирогледа на руската интелигенция. Опонентите на “Вехи” казват, че според модерната социологическа наука, светогледът вече няма никакво принципно значение и че изобщо “веховци” силно надценяват идеологическия фактор. Но историята отново потвърди правотата на изводите на Струве[2] и съратниците му. Може би мирогледът на реформаторите играе по-голяма роля, отколкото точността на експертните им препоръки.
Либералната номенклатура, като своего рода друго битийно проявлениена старата руска интелигенция, притежаваше много привлекателни черти: образованост, сравнителна честност, стихиен консерватизъм – във всеки случай, твърдо неприемане на каквито и да е революционни преломи и скокове. Но тези похвални качества напълно се обезсмисляха зарадиедна-единствена черта – почти пълното отсъствие на национално чувство – разбира се, в политическия, а не в етническия смисъл на думата. Ако реформираш собствената си страна и в същото време се смяташ заемисар на бъдещото човечество, за пратеник на друга, по-високоразвита цивилизация, случайно захвърлен на земята и работещ за изпълнението на задача, поставена му от някакъв външен център, то предварително може да се предположи, че резултатите от усилията ти няма да са много успешни. Може да говорим всякакви неща за гайдаровските реформи - и най-вече за техните предпоставки, но едно е очевидно: от лидер в световното развитие, Русия се превръща в един от неговите аутсайдери.
Ще кажат, че за това Гайдар не е виновен, че вината е в изостаналата съветска икономика, която в началото на 90-те стига до банкрут, за който Гайдар много откровено разказва в своя бестселър, силно учудил либералите - “Гибелта на империята”. Че е така, така е, но гайдаровските реформи не само не премахват базисните причини за подобен колапс, но го правят неизбежен и в бъдеще. Именно в резултат на пазарните преобразувания през гайдаровската епоха Русия окончателно се самообрече на “суровинен” път на развитие. И откровено казано, в нито един от текстовете на покойния икономист не открих нито една рецепта как да излезем от този проклет коловоз. На директния въпрос как да се осъществи диверсификацията на икономиката, който му зададох в интервю през пролетта на 2009, Гайдар фактически отговаря така: за да стане, трябва да имаме друга държава, държава с гарантирана частна собственост и свобода на словото, без поглъщания на предприятия, извършвани без съгласието на техните собственици или управители, без корупция. Странни бяха тези реформи, при които икономическото устройство беше напълно променено, но изостаналата, немодернизирана държава беше запазена. И самото съчетание - див пазар с архаични институции и неработеща съдебна система, обричаше страната на периферно, ако не и на полуколониално безсмислено съществуване.
Да си представим какво би било, ако през 1991 на мястото на Гайдар се беше оказал човек с политическите убеждения на Сергей Глазев, например. Мисля, че щяхме да имаме много по-твърд вариант на “шоковата терапия”, който щеше да бъде съпроводен с не по-малко радикална политическа реформа. Хората, отговорни за банкрута на СССР и за изоставането му във времето, щяха да бъдат безжалостно отстранени от властовите структури. Обществото щеше да бъде изправено пред алтернативата: или затягане на коланите, запазване на челните отрасли за сметка на временно понижение на социалните стандарти, или бавно разложение и разпад. Щеше да бъде избран именно първият път. Без съмнение, в икономически смисъл страната щеше да се окаже по-затворена, но фундаменталната наука и наукоемкото производство щяха да се запазят и модернизират. По всяка вероятност щеше да възникне еднопартийна система - такава, при която контролът върху администрацията да се осъществява от политическа партия, изповядваща не комунистически, а нещо като гоминдановски-леви-националистически идеи. Щяхме да преживеем двадесет много трудни години – с фрустрация на либералната интелигенция, с размах на “ново ляво” движение, с всички трудности около общуването със Запада. Но след двадесет години това щеше да бъде друга страна, която нямаше да се срамува от икономическия си растеж, в която нямаше да има чудовищно разделение на бедни и богати, която нямаше да трепери пред призрака на “жълтата заплаха” и нямаше да търгува със сигурността си. Неизбежно подобен режим щеше постепенно да се демократизира, но по-важното е, че реформаторите нямаше да бъдат мразени от целия народ, а с право щяха да се гордеят, че са успели не просто да измъкнат страната от кризата, но и да запазят позициите й сред индустриалните и постиндустриалните гиганти.
Но победиха хора, които нямаха друга икономическа програма, но затова пък имаха различен политически мироглед. Те не искаха революции, не искаха радикална смяна на елита, виновен за катастрофата в края на 80-те; на първо място те мислеха за спасението на своята класа. И я спасиха. За целта трябваше да представят ликвидаторите на СССР като “пратеници от космоса” и докато държавата беше в процедура на несъстоятелност, да се присламчат към “пратениците” като техни спътници или пък напротив - да се проявят като техни консервативни критици. И двата варианта бяха безопасни и смешни – доколкото реално несъстоятелността на страната беше осъществявана не от “извънземни” и не от нелегални революционери, а просто от хора, които мигновено и навреме смениха икономическия си лексикон. Те нямаха приоритетната задача с всички средства, стиснали зъби, да запазят страната си сред водещите развити страни в света. Да издържат в конкурентния дуел, без да мислят за политическата цена, която ще трябва да се плати. Напротив, нашите реформатори не трансформираха, не модернизираха страната – те я успокояваха.
За разлика от онова, което пишат многобройните опоненти на Гайдар, смятам, че покойният икономист на практика не допусна никакви грешки (няма да наречем грешка неверието му в собствения му народ). Мисля, че, за разлика от романтичните демократи от първата и следващите вълни, той ясно разбираше, че либералната номенклатура няма да удържи властта в страната и че скоро ще й се наложи да я споделя. Отначало, условно казано, с газовиците, а после – със силовите структури. Гайдар, разбира се, много искаше и едните, и другите да действат що-годе икономически грамотно. Впрочем, те и действаха грамотно; Гайдар имаше малко претенции към икономическата политика на Черномирдин-Елцин, а към Кудрин-Путин – още по-малко. А всичко останало изглеждаше неизбежно следствие от изконната изостаналост и порочност на Русия, с които лидерът на руските либерали, въпреки всички страхове на консерваторите, никога не се е и опитвал да се бори.
Гайдар не е мечтал за революцията от началото 90-те, тя се превърна в проклятието на живота му и смятам, че този скромен и неамбициозен публицист дълбоко в душата си е признателен на Путин заради това, че го избави от фалшивото амплоа на пламенен революционер и безжалостен либерален реформатор.
Борис Межуев
16 декември 2009
Превод от руски Виржиния Томова
[1] Вехи. Сборник със статии за руската интелигенция, излязъл през1909. Статиите са на руски философи, които се занимават с родната интелигенция и нейната роля в историята на страната.
[2] Пьотр Бернгардович Струве (1870 - 1944) - руски философ, икономист, общественик, политик и публицист, автор на статията „Интелигенцията и революцията” в сборника „Вехи”