Ходене по буквите


Торни Линдгрен. "Пътят на змията". Превела от шведски Теодора Джебарова. ИК "Колибри", С., 2009, цена 8 лева

80 страници, но тътен като от 800. Тътен от твърдина. Джебарова е потънала в словесното богатство на българския език през втората половина на XIX век, за да предаде мощта на "Пътят на змията". Мощ, в която трудно различаваме Йов от Торни Линдгрен, позоваванията на Свещеното писание от простодушния сказ и... модерната класика. "Господи, на кого да се уповаваме" е рефренът на разказ за убийствена бедност, за дългове, откупвани със секс, за невежество и старозаветна мъдрост, за кръвосмешение и смърт, много смърт. Разказ за затънтен в Швеция Бог. Пътят на господаря, който спи с почти крепостната си селянка (същата, с която е спал баща му срещу борчовете й), а после спи и с полусестра си, за да си откупят те още една година храна и живот - това е пътят на змията, който не оставя следа. И въпреки всичко: "Защо ни е да палим свещи вечерно време - казваше мама, - нали си имаме музиката." Романът на членът на Шведската академия Торни Линдгрен (1938) е публикуван за пръв път в сп. "Панорама" през 1984 - и както подобава на въпросната година, с премахнати почти всички библейски цитати, част от песните и пр. Днес в пълноценното издание на "Пътят на змията" ехти жилавото слово на една от най-забележителните наши преводачки, която изгубихме неотдавна...
 
Макс Фриш. "Черен квадрат". Две лекции по поетика. Превод от немски Лилия Атанасова. ИК "Леге Артис", Плевен, 2010, цена 8 лева
"Страхувате ли се от бедните?", "Срамувате ли се от родителите" от "Въпросници"-те на Макс Фриш са идеални задачи за есета. Ще помогне ли на студентите обаче неговият писателски опит, споделен пред американска аудитория от начинаещи ? Още повече, че Фриш веднага заявява: "Аз нямам теория", смесвайки тенденциозно авторефлексивни цитати от своите романи и дневници. Да, ще помогне. Защото Фриш знае, че Есхил и Софокъл не са се учили от Аристотел да пишат трагедии; защото знае, че теорията не е рецепта; че авторът се превръща в писател, когато установи, че няма език за реалността. В крайна сметка, „когато човек не е безразличен, ами объркан, има естествената способност да даде на другите манифест”, продължава във втората си лекция Фриш, за да ни подразни здраво с неговата собствена прокламация. Резултатът е забележителен текст - и задължителна за професионалните писачи книга, която отнася в небитието лекомислени четива от актуалния книжен пазар, като "За писането" на Стивън Кинг, "Веруюто на писателя" на Джойс Каръл Оутс, спомените на Ерика Джонг за писателския й живот. Но за първенството на Фриш, прочетено през другите писателски помагала, ще има още на тези страници.