В този филмрежисьорът Костадин Бонев и сценаристът Влади Киров прилагат класификацията като субективен подбор на факти, който изгражда визия за живота на д-р Любомир Канов.

След премиерата на 9 ноември в Дома на киното героят на филма сподели, че за него в същината на документа се съдържат проявленията на едно ужасно време, в което е било отсъдено да живее неговото поколение, израснало в забрани и страхове. Метафората, заложена във филма, разкрива точно това - страхът и потисничеството построяват граничната стена, разделяща два свята. В месомелачката на тоталитаризма човекът е поставен в състояние на „външен” затворник, докато не бъде набелязан от Държавна сигурност и институционализиран като „вътрешен” затворник. Филмът на Костадин Бонев създава портрет на тоталитарния режим, като в него вплита една индивидуална съдба.

Любомир Канов е психиатър, дисидент, писател, производител на вино, но сякаш дори след края на филма той остава все така загадъчен. Той е жертва на репресивната система, но става ясно, че по стечение на обстоятелствата тя му подава ръка, за да успее да напусне държавата. Значимите обрати в своя живот Канов коментира с предпазливост и премислено. Животът в емиграция се оказва огромно предизвикателство. В думите му се усеща носталгията и тъгата по миналото, по онова, което му е било отнето, забранено или унищожено.

Режисурата на Костадин Бонев е мека и щадяща героя. В нея се усеща умората от една трудна епоха, която в есента на живота се приема мъдро, без пресилени емоции. Може би затова някои епизоди са решени изцяло в стилистиката на елегията. Изображението, което създава Константин Занков, е пропито от носталгично-лиричната тоналност и допълва текста с отношение към емоцията, която внушава и разгръща в образи. Конструкцията на филма е изградена върху интервюта, правени на различни места (София, Монреал, Ню Йорк). Така се натрупва информационен материал, който не следва хронологичния ред, а по-скоро се движи от вътрешните импулси на Любомир Канов.

В развалините на ломската лудница съзираме парчетата от миналото, отломките от срутилия се режим. „Къде е отишла тази лудост? – пита Канов. Дали в земята или във Вселената, или все още тежи върху гърбовете на страдалците?” Тази лудост е оставила своите отпечатъци върху съдбите на едно загубено поколение, родено непосредствено след 1944 и наречено „ връстници на свободата”. Моето поколение също бе наречено поколение на свободата от 1989 и е сякаш от другата страна на едно огледало, в което се виждат отраженията на всички лудости и психози от ХХ век. Всичко в този свят се повтаря, системата остава една и съща, само че днес тя е наложила върху черните си ръце бели ръкавици и пипа значително по-деликатно и нежно.