Етюд по Чехов
„Лятна история” по „Дуел” от А. П. Чехов. Режисура Стилиян Петров и Албена Георгиева. Сценография и костюми Марина Додова. Музика Емилиан Гацов–Елби. Участват Христо Петков, Владо Йочев, Делян Илиев, Борче Гяковски, Антонио Димитриевски, Станислав Ганчев, Васил Дуев, Албена Георгиева и Мария Пенчева. ТР „Сфумато”. Премиера 12. 11. 2009.
Започва в бяло – с излегналите се плажно Самойленко (Владо Йочев) и Лаевски (Делян Илиев) и с ленивия им разговор за отминалата любов на Лаевски към Надежда Фьодоровна (Мария Пенчева). Завършва в черно – със строените в зимни черни палта герои на тази история, които изпращат всяко лято летуващия в Кавказ зоолог-изследовател фон Корен. Между началото и края на спектакъла историята се разиграва в черно-бяло.
Идеята да се покажат моменти от нея в стилистиката на черно-бялата фотография носи колкото вкус, толкова и баналност, но по-важното е, че е сериозно предизвикателство, което са си избрали режисьорите. Това е общата рамка на действието. Разчита се повече на цялостния колорит и „настроението”, отколкото на вътрешната драматургична логика в историята.
„Лятното” се проявява не толкова в температурата на чувствата, в емоциите между героите или в „настроението”, а в една повишена обща нервност.
Отделните сцени блуждаят, не следват ясно разработена линия. Всяка от тях сякаш се повтаря в следващата, въпреки че отношенията се променят. „Повтарят” се също и героите. Тоест, всеки е същият – все така еднозначен. Най-едноизмерен, семпъл в изнервеността си е този на Лаевски. Същото може да се каже и за Надежда Фьодоровна или другите й обожатели.
Наистина, много трудно се играят чеховите „главни” герои. Доколкото всяка промяна в отношението и към другите, и към себе си (да променят живота си, да отпътуват и пр.), връща героя „все-към-същото”, към усещането за крах, което на финала напълно катастрофично го разпада. („Дуел” е писана след Сахалин и преди „Чайка”, но след „Иванов” – тоест, Чехов вече е създал своя тип герой.) Но пък именно заради тези предизвикателства, предполагам, режисьорите са избрали Чехов, поели са риска да го покажат в своята гледна точка към днешните хора.
Насочили са вниманието на зрителя към всеки един от героите, размножили са и са размили „дуелите” в лятната жега. Най убедително се разиграват те в сцената между Маря Константиновна (Албена Георгиева) и Надежда Фьодоровна (Мария Пенчева) и в сцената на обяда - фон Корен със Самойленко (Владо Йочев) и Дякона (Борче Гяковски). Образите на Христо Петков и Албена Георгиева изобщо са най-цялостните в представлението. Христо Петков превръща фон Корен в негов център. Показва го като герой, тип Достоевски, с моралния му фанатизъм и обсебеност от идеята за силния човек, но също и като затворен и скучаещ, горд човек – на финала, след дуела и неулучването на Лаевски.
Промяната на заглавието на Чеховата повест от „Дуел” на „Лятна история” илюстрира добре промяната на центъра на внимание на режисьорите от конфликта между зоолога фон Корен и Лаевски към микроконфликтите в една цялостна история. Те обаче, както и цялостната история, са останали неразработени, макар да са нахвърляни контурите. В крайна сметка, в този етюд ефектът на една немотивирана нервност, която носят всички, изглежда най-симпатичен в погледа на двамата режисьори към преживяванията на съвременния човек.